Чичото на Тоци — Франк, бащата на Лорейн — някога беше пощальон.
— Какво лошо има в това?
— Неуспехът е позор. Как можеш да погледнеш в очите приятелите и семейството си, щом си човек без достойнство?
— Хайде, животът е повече от едно училище. Не можете ли да напредвате в службата си в Япония?
— Много трудно. Службите, които бихме получили, са твърде ниско платени, а всичко в Япония е много скъпо. Япония е успяваща страна, но успехът е само за успяващите. Заплатите, които щяхме да получим, биха стигнали само за най-необходимото: малък едностаен апартамент на два или три часа път от Токио, съвсем малка кола, достатъчно храна, но нищо особено, малка стереоуредба и телевизор, обаче нищо от сложните електронни уреди, които нашата страна изнася с гордост по света. Не е лесно за един провалил се да напредне в нашата страна. — Такаюки се изсмя тъжно. — Не искахме да ставаме роби на ръчния труд. Фугукай ни казаха, че в Америка системата е различна. Желанието и прилежността означавали повече тук. Могли сме да успеем, да възстановим достойнството си, да направим родителите си отново горди с нас. Така ни казаха и ние им повярвахме.
— Най-напред, момчета, как се забъркахте с якудза? Та вие сте били ученици.
— С шабу.
— Какво е шабу? — сви рамене Тоци.
Такаюки се обърна към приятелите си и проведе кратък разговор.
— Шабу означава „бели диаманти“. Така го наричаме у нас. Мисля, че тук му викате „шемет“.
— Искаш да кажеш „шемет“ като наркотици? Като амфетамини?
Такаюки кимна:
— Да, наркотици. — Изглежда, изобщо не се срамуваше да го признае.
— Да не искате да кажете, че всичките се друсате? Че сте наркомани?
Такаюки сви вежди и поклати глави:
— Не. Всички сериозни ученици в Япония вземат „шемет“, за да стоят будни и да учат през нощта, особено по време на изпитния ад.
— Какво означава изпитният ад?
— Така наричаме периода през февруари и март, когато се държат важните изпити, тези, които определят дали преминаваш в следващия клас или не. Винаги много решаващо време за нас.
Тоци се почеса по врата. Исусе, каква каша!
— Колко сте тук? Искам да кажа, тук, в Америка.
Такаюки сви рамене:
— Трудно е да се каже. В птицекланицата сме шестдесет и двама. На кораба, с който дойдох, бяхме поне триста ученици, а е имало още няколко подобни пратки, за които знаем.
Исусе Христе! Този задник Айвърс ще иска да знае какво, по дяволите, е правил тук тази нощ, как е влязъл и всичко останало. Само че в момента това беше маловажна помия. Работата не се побираше в законните процедури и правилата на ФБР. Тези момчета ги държат като роби против волята им, за бога.
— Добре — обяви той на всички, — кошмарът свърши. Ще отключа другите два фургона и, Такаюки, искам да им обясниш всичко. Стойте вътре, докато аз уредя нещата. Ще повикам помощ и ще имаме автобуси до няколко часа, за да…
Една отчаяна длан изведнъж стисна ръката на Тоци.
— Не можем да дойдем с вас — прошепна Такаюки като обезумял. — Маширо ще ни излови. Ще ни избие така, както уби другите. Неговата сабя ще ни намери. Не можете да ни причините това!
— Успокойте се. — Тоци го хвана за рамото. — Можем да ви защитим. Обещавам. Вече няма да се страхувате от него.
— Вашата защита е безполезна срещу Маширо. Той е самурай — истински самурай. Посветил е живота си да убива. Неговите якудзи ще ни намерят и после ще го извикат. Ето така ни държат в подчинение. Ако тръгнем с вас, Маширо ще ни намери. Маширо ще ни избие всичките. Сигурен съм. Моля ви, тръгнете си сега и пак ни заключете. Моля ви, вече останахте прекалено дълго.
— Но…
— Моля! Вървете!
Тоци го погледна в очите и видя неописуем ужас. После горещата лепкава мъгла се върна отново. Внезапно беше станала непоносима. Нужно беше време, докато осъзнае, че това е миризмата на страха. Усещаше го да пълзи около него като надигаща се вода — студена и мътна. Той пое дълбоко дъх и опипа пистолета под якето за самочувствие.
Търсеше в пребледнелите им лица някакъв признак на подкрепа, поне един, който би желал да се спаси. Нямаше такъв. Лицата просто висяха там, в тъмното, като безпомощни плодове върху съхнещо дърво. Той обмисляше алтернативи. Би могъл да се свърже с отдела по имиграцията и натурализацията, да ги пусне да си направят акцията в птицекланицата. Но какво ще стане с другите роби, внесени от д’Урсо? Кой знаеше още колко има? Стотици? Хиляди? Д’Урсо съвсем сигурно няма да каже къде са. Една акция ще навреди ли наистина на търговията с роби? Вярно, могат да отстранят д’Урсо, но тогава работата ще бъде прехвърлена на някой друг от фамилията на Антонели. Робите просто ще продължат да идват.