— Оранжада и диетична кола. Добре ли е?
Точно тогава се разнесе тенекиен звук от клаксон и д’Урсо се извъртя в седалката да разбере откъде идва. Малък жълт фолксваген-бръмбар се беше лепнал до задницата им и един пуерториканец зад волана се беше облегнал на клаксона. Колата му напомни за оранжевия фолксваген и големия гаф на Маширо. Д’Урсо се намръщи. О, колко щастлив щеше да е животът му само ако можеше да се отърве от тези двамата — Мишмош и неговия бос. Дявол да го вземе.
Пуерториканецът пак се облегна на клаксона.
— Хей, я млъквай, ясно ли е? — изкрещя хлапакът на Фаринели.
— Плати на момчето и да се вдигаме оттук — каза д’Урсо, извади плик от вътрешния си джоб и го подаде на Боби.
— Ето. — Боби подаде плика на момчето, взе чантата и я сложи между тях на седалката. — И ти казвам, Чийз, по-добре всичко да е точно.
— Не се притеснявай — изхленчи хлапакът. — Точно е, точно е.
— Добре. Ще повярвам на думите ти.
— Да, спокойно можеш.
Прозорецът на Боби се плъзна нагоре, докато мерцедесът потегляше. Д’Урсо се извъртя и пак погледна бръмбара.
— Карай към края на града и паркирай при фабриките. Ще хапнем там.
Боби пак му хвърли един поглед, докато караше, сякаш го проверяваше дали е добре. Той правеше това често-често през цялата сутрин и на д’Урсо адски му се искаше вече да престане.
— Какво става в главата ти, Боби? Просто го кажи.
Боби премина през следващото кръстовище и изду покрай друго каре от ремонтирани жилища.
— Какво става в главата ми? Тревожа се за това, което става в твоята глава. Ето това става в моята.
— Така ли? И за какво се тревожа аз?
— Че японецът знае. Исусе, та той може в момента да разказва на Антонели! Само че ти не изглеждаш кой знае колко разтревожен за това, Джон. Ето това не ми харесва.
Д’Урсо приглади връзката си и прокара пръст по сребристосивата коприна.
— Не се притеснявай за Нагаи. Не мисля, че ще направи каквото и да е. — Той се мъчеше да остане спокоен. Обземе ли те паника — загубен си. Още има начин да се оправят нещата. Просто бъди като скапаните японци — запази спокойствие.
— Не знам, Джон. Не съм много сигурен в него. Нагаи е плъх. Няма да лежи на това, което знае просто ей така, за нищо.
— Мисля, че ще го направи.
— Ще го направи друг път.
— Слушай, Боби. Японците не играят по този начин. Ако ни изпее, ще бъде много недостойно, а това е нещо, за което японците са направо куку. Най-лошото, което един японец може да направи, е да изгуби достойнството си, разбираш ли — неговото лице. Видя как Мишмош отряза края на пръста си. Ето за това беше цялата работа. — Продължаваше да поглажда връзката, загледан право напред през стъклото. Страшно се надяваше, че не греши.
Боби продължаваше да кара. В следващото каре имаше обикновени бедняшки жилища. След него започваше промишленият район. Тук нямаше толкова коли.
— Карай до следващата пресечка и паркирай зад нея вдясно — каза д’Урсо.
Докато Боби наместваше колата, д’Урсо бръкна под седалката за салфетка. Преди още да беше я видял, усети, че не е от хубавите. Извади я и я разгъна. На нея имаше щамповано някакво опулено, глупаво изглеждащо същество.
— Какво е това, по дяволите?
— Бисквитеното чудовище — каза Боби, загасявайки мотора.
— Кой?
— Бисквитеното чудовище. Извинявай, на Аманда е. Беше единствената чиста салфетка, която намерих тази сутрин.
Д’Урсо се усмихна при мисълта за дъщеря си.
— Бисквитеното чудовище, а? — изсмя се саркастично през носа. — Мислиш ли, че е роднина на Маширо?
— Не е смешно, Джон. — Боби усукваше кичура коса на челото около пръста си. Той не беше спокоен.
Д’Урсо разстла кърпата върху сребристосините си панталони и се пресегна за чантата. Погледна вътре, после извади сандвичите и газираните напитки. Разгъна единия сандвич върху седалката, взе половината от тридесетсантиметровата подложка, наведе се над коленете си и отхапа. Кимна, докато дъвчеше:
— Хубаво е.
Боби взе бутилката с оранжада от таблото, отвори капачката и отпи глътка.
— Как можеш да ядеш, Джон? Стомахът ми целият е на възли. Тези типове ще ни пречукат, а ти си хапваш.
Д’Урсо продължи да дъвче. Отвори кутийката с диетична кока-кола и отпи.
— Не ставай нервен, Боби. Снощи разговарях с филипинците.
— Какво казаха?