После Тоци замлъкна. Опитваше се да съчини как да заобиколи системата и да изпрати телекс в Япония, без никой да разбере. Упорит кучи син. Гибънз продължаваше да мисли за Маширо, припомняйки си сцената в птицекланицата. Той повтори всичко в мисълта си, опитвайки се да открие какво трябваше да направи по друг начин. Трябваше да убие кучия син, ето какво трябваше да направи различно. Да изпрати някой куршум в главата му. Да разплиска мозъка му из целия проклет…
Гибънз се стресна. Вендета, отмъщение, разчистване на сметки. Вече мислеше като Тоци, за бога. Въздъхна и погледна към куфара си на пода. Къде, по дяволите, беше този проклет доктор? Искаше да се махне оттук.
— Господин Гибънз, как се чувствате?
Гибънз познаваше този гръден контраалт прекалено добре. Той изви поглед към вратата. Тя беше там. Двутонното кокиченце.
— Чувствам се като торба с лайна, Фей. Ти как си?
Фей имаше дълга руса коса като Алиса в страната на чудесата и цици като топки за боулинг. Тя беше първият човек, когото видя, щом излезе от комата, и веднага се замисли от що за плат трябва да е направена униформата на медицинските сестри, че да поема толкова товар, без да се пръсне. Тя налетя като локомотив в стаята, спря моментално, удари юмруци по бедрата си и погледна убийствено седналия на леглото Тоци.
— Пациент ли сте, сър?
— Не.
— Тогава, моля, станете от леглото.
— Вече е разтурено — каза Тоци.
— Болнични правила, сър. Само регистрираните пациенти имат право на легла. Застраховката ни не покрива падналите от леглата посетители. Моля, вземете стол.
След като Тоци стана, тя се обърна към Гибънз и отново пусна начервосаната си усмивка. Петдесет сестри обслужват този етаж, някои от тях наистина могат да ти вземат акъла. Гибънз не можеше да си обясни защо го харесваха все грубоватите.
— Взехте ли си хапчетата след обяда, господин Гибънз?
— Да. — Наложи се да пусне три пъти водата, докато потънат тези проклетии в тоалетната.
— Добре. Ето ви предписаното. — Тя му подаде малко кафяво пластмасово шише. Приспиващите обезболяващи.
— Къде е докторът? Мислех, че той трябва да ме изпрати.
— Доктор Липскомб беше повикан на адрес, но не се тревожете. Вече е подписал документите ви за изписване. — Голямата червена усмивка кръжеше над него като птеродактил.
Той върна усмивката с оголени зъби:
— Ясно.
— Освен това не бива да управлявате автомобил, докато вземате лекарствата, или да работите с тежки машини.
— Ясно. — „Ескалибур“ тежи само около кило.
— Сега да погледнем тук. — Тя запрелиства страниците в бележника си. — В счетоводството имат пълни данни за вноските ви в „Синият кръст“ и „Синият щит“. Добре. Значи всичко, което трябва да направите, е да подпишете тук… И тук, и сте съвсем свободен.
Гибънз пое химикалката от топчестите й пръсти с рубинени нокти, надраска името си срещу двете кръстчета и й върна тефтера.
— Чудесно. Сега искам да си почивате. Лежете колкото може повече, не се притеснявайте и слагайте яката винаги когато ставате или седите. Най-добре е да си стоите само в леглото и да се подпирате хубаво с възглавници. Винаги осигурявайте на горкия си врат колкото може повече опора. Не бихме желали да се видим пак тук, нали? — Тя се разливаше като топящ се плодов сладолед върху горещ сладкиш. — Ей сега ще дойде санитар да ви изпрати. Довиждане.
Тя се завъртя на пръсти като Оливър Харди и пак като локомотив изхвърча през вратата.
— Санитар? За какво?
— За да те свали долу в стол на колела — каза Тоци.
— Това е свързано със застраховките. За да не паднеш и си строшиш врата, докато си още в сградата.
— Майната му. Хайде да тръгваме. — Гибънз се надигна от стола.
— Добре, а… къде отиваме? — Тоци въобще не се помръдна.
— Вкъщи. Къде другаде, по дяволите, да отида?
— О… — Тоци закима в празното пространство. — Добре. Само си мислех…
— Мислеше си какво?
— Ами снощи говорих с Лорейн и тя като че ли се надяваше, че ще отидеш в нейното жилище поне за няколко дни. Разбираш ли, да се възстановиш. Мога да те откарам там още сега. Имам време.
— Да се възстановявам, а? Така ли ти каза? Имала е предвид да се пенсионирам.
— Не, не точно…
— Знаеш ли, вие двамата ме побърквате. Едно сътресение и няколко натъртени прешлена и изведнъж ставам метал за вторични суровини. Всеки път, когато идваше тук, физиономията й говореше „О, бедното ми старо кученце“. Постоянно подмяташе, че може би трябва да се откажа от работата и да си гледам пенсията. Сега те е хванала да работиш за нейната кауза. Е, ако мислиш, че съм свършил, майната ти и на тебе, Тоци.