— Хей, не ти казвам да се пенсионираш. Обаче мисля, че веднъж трябва да се съобразиш с Лорейн. Тя те обича, тъп задник такъв. Тревожи се за теб. Просто изкарай уикенда там. Зарадвай я.
— С тези шантави тревоги се превръща в бабичка. Обаче, ако мисли, че ще направи старец от мен, по-добре да си помисли пак.
— Добре, съгласен съм, че е малко досадна с това, но е вярно и че се поболя от тревоги с теб. Знае колко ум имаш. Знае, че няма да се пазиш. Просто иска да се пооправиш, това е всичко.
— Аз съм добре и сега и се връщам на работа. Утре.
— Не ставай глупак. Отпусни се за няколко дни.
— Дискусията свърши. Повече не искам да говоря за това. Случаят е приключен. — Гибънз се наведе да вземе куфарчето и усети отново онези кабари.
— Остави това, аз ще го занеса.
— Мога да се оправя.
— Мадона, какъв твърдоглавец!
— Задръж си лигавите сценки, а? Да тръгваме.
— Чакай за минутка. Утре е събота. Къде ще се върнеш на работа?
— Не съм глупак, Тоци. Известно ми е, ме не ми работят всичките цилиндри. Няма да се презорвам.
— И какво ще правиш?
Гибънз въздъхна отегчено:
— Ще седя в колата си с бинокъл в ръка и ще наблюдавам къщата на д’Урсо, ето какво ще правя. Ще си сложа яката, ще взема някоя друга възглавница — все едно съм вкъщи на дивана. Според всичко, което ми каза, смятам, че тук има някаква степен на неотложност и някой трябва да направи поне символично усилие да прегледа дома на този тип, който държи шестдесет роби заключени зад фабриката си. Не мислиш ли така?
— Сто процента съм съгласен. Мисля, че ние сме длъжни да организираме наблюдение в къщата на д’Урсо.
— Не ние, Тоци. Аз.
— Ела ме вземи в осем. Ще купя кафето.
— Ако имаш намерение да откриеш нещо, което да представиш на Айвърс следващата седмица, по-добре си размърдай задника и започни да го търсиш. Забрави, че ще ми правиш компания.
Тоци се ухили.
— Какво по-добро място за начало на търсенето от къщата на д’Урсо? Само натисни клаксона, когато минеш покрай квартирата ми. Слизам веднага.
Гибънз не понасяше, когато Тоци се прави, че не чува. Всъщност нямаше да е лошо да има някаква компания утре, а освен това възможно е да не е способен да шофира цял ден. Тоци може да дойде, стига да не приказва за Лорейн.
— Ще отскоча и за закуските — каза Тоци. — Меденки, нали това харесваш?
Накрая Гибънз издиша, предавайки се:
— Истински гъзоболник си, Тоци. Да си готов в седем. И не обичам проклетите меденки. Вземи щрудел с канела.
— Добре.
— И помни какво се разбрахме. Ако не откриеш нищо ново по въпроса за робите до сряда, казваме го на Айвърс, както е.
Тоци затвори очи и кимна.
Тогава в стаята влезе някакъв дребен мъж с кръгли очила в телени рамки, който тикаше стол на колела.
— Окей, господин Гибънз. Време е да вървим. Скачайте на стола.
Гибънз се завъртя на една пета, скован като Франкенщайн. Погледна надолу към санитаря, а шината на врата повдигаше плътта около челюстите му.
— Изчезвай от пътя ми, преди да съм изхвърлил теб и тази количка през прозореца.
Санитарят замръзна на място с отворена уста и лъщящи очила.
Гибънз го заобиколи, а Тоци тръгна след него, като се хилеше зад дланта си.
— Но, господин Гибънз… — викна слабо след него санитарят.
Гибънз продължи да крачи, размахвайки куфара отстрани.
— Не се престаравай, приятелю. Ще се оправя. Пожелавам ти наистина приятен скапан ден.
24.
Тоци премести телефона в другия край на леглото и се облегна на стената.
— Лорейн, чуй ме — сложи слушалката на другото си ухо. — Обясних ти. Опитах се да го убедя, но той изобщо не искаше да чуе за това.
Той погледна часовника си. Бяха на телефона вече двадесет минути:
— Но ти ми обеща, Майкъл. Обеща ми, че ще го накараш да дойде тук.
— Казвам ти, че се опитах, но трябва да разбереш, че сега точно е много чувствителен. Не иска да го третират като инвалид и честно казано, не го обвинявам.
— Не го третирам като инвалид. Искам само да си почине, дявол да го вземе. Той трябва да отдели това време — докторът каза така.