Проклет да е.
Тя фокусира поглед върху собственото си отражение във витрината. Вятърът развяваше кичури коса пред подпухналото й лице. Имаше сенки под очите и изглеждаше толкова изморена, колкото и се чувстваше. Беше обула чифт разтеглени джинси, които трябваше да бъдат изпрани още миналата седмица, а раменете бяха провиснали от изтощение под старата груба вълнена риза на едри черно-бели карета, облечена набързо тази сутрин, когато й хрумна идеята да дойде в Мейпълууд. Тя се взираше в запуснатия си вид на фона на тези противни пластмасови физиономии и се видя като злата вещица на Дивия Запад. Ако беше вещица, то вината е негова. Гибънз я превръщаше в стара кукумявка, кучият му син.
Малко момиченце с къси, рижави плитки излезе от магазина, хванало се за ръката на баща си. То носеше островърха китайска сламена шапка с широка периферия и я притискаше към главата си със свободната ръка, за да не я духне вятърът. Лорейн не виждаше лицето й, само плитките. Момиченцето хленчеше, че вятърът ще го отнесе, а таткото го уверяваше, че няма да позволи това да се случи, само да върви. Не обърнаха никакво внимание на Лорейн, докато минаваха покрай нея.
Тя прехвърли поглед през улицата и започна да се взира във витрините отсреща в търсене на номера. Огледа бегло читалнята „Крисчън Сайънс“ и магазина за канцеларски материали в съседство и тогава го забеляза — номер 49, върху стъклената врата между магазините в партера на двуетажната сграда от жълти тухли. Бръкна в горния джоб на ризата си и извади оттам листчето хартия с информацията, която беше преписала набързо от телефонния указател: академия „Ийстлейк“, Мейн 49, стая 22.
Лорейн отмести косата от лицето си и притича през потока коли, забързана към стая 22. Тя хапеше устната си, докато тичаше. Дано да си там!
Нахълта през стъклената врата, изкачи стълбите и тръгна по посока на стрелките към академия „Ийстлейк“. Когато стигна до вратата, тя чу музика отвътре. Звучеше като концерт на Вивалди — много игрива и отривиста. Тя почука на вратата, изчака, пак почука, а после се самопокани. Повече няма да позволи на никого да я баламосва.
Чакалнята беше празна. Тръгна към музиката в съседната стая, където Роксан седеше зад бюрото, загледана през прозореца, с крака на радиатора. Музиката идваше от стереоуредба, качена заедно с книгите на висока етажерка.
— Здрасти.
Главата на Роксан рязко се обърна, а очите й бяха широко отворени от уплаха. За момент тя се втрещи в Лорейн. Не беше съвсем приветлив поглед.
— Божичко, изплаши ме. — Роксан стана и спря музиката. Изглеждаше, като че иска да бъде сама.
— Извинявай, че ти се натрапвам така, но както вероятно виждаш, почти съм обезумяла.
— Нещо не е в ред ли, Лорейн? Мога ли да помогна?
В гласа на Роксан имаше студена официалност, някакво строго безпристрастие, каквото вероятно предлагаше на клиентите си. Не беше онази нежна кошута, която срещна в болницата. Нещо я тревожеше.
— Не искам да те притеснявам, Роксан, но ти си последната ми надежда. — Лорейн седна в края на бургундскочервения диван. Не бе спала през по-голяма част от нощта и беше изтощена.
— Какво не е в ред?
— Гибънз. Той е единственото нещо, което никога не е в ред.
— Не те разбирам.
Роксан седна зад бюрото, много изправена и официална, все още твърде студена. Лорейн реши да не обръща внимание на това. Засега трябваше да се оправя със собствените си проблеми.
— Изписаха го от болницата вчера. Вчера! Необходимо е да почива, за бога! Обаче къде мислиш, че се намира в момента? На гюме с Майкъл.
— Гюме?
Лорейн въздъхна. Роксан не знаеше жаргона… все още.
— Така му казват. На разузнаване. Майкъл ми каза снощи по телефона.
— Разговарях с него тази сутрин. Трябваше да го видя снощи, но го задържало нещо важно. Каза, че ще работи тази сутрин, без да ми обяснява подробности.
Значи на това се дължи хладното отношение. Майкъл я е вързал да чака снощи и несъмнено братовчедка му е виновна по роднинска линия. Лорейн въздъхна. Изкушаваше се да каже нещо на Роксан, да сподели малко опит, но какво щеше да помогне това? Все едно че преподавател от колежа обяснява на умно гледащите си ученици, че търсенето на академична кариера може да се окаже грешка, че в нея няма бъдеще. Те вече са решили. Изобщо не слушат.
— Тези двамата са като деца — каза вместо това Лорейн. — Луди глави, сами си търсят смъртта. Проблемът при тях е, че Гибънз не може да признае пред себе си колко е стар в действителност. Мисли, че може да върви редом с Майкъл, а Майкъл не прави нищо, за да го разубеди. Той от своя страна иска да стане като легендата Гибънз — пиперливото старо куче на Бюрото. Така взаимно се подлъгват. Много са особени.