Този път май нямаше да я баламосат.
27.
Гибънз размърда задните си части и притисна гърба си в облегалката на предната дясна седалка, после взе бинокъла и огледа отново имението около къщата на д’Урсо. Беше почти десет и половина, а още нямаше нищо. Той напъха пръст във вратната шина, за да отдалечи проклетото чудо от адамовата си ябълка за минута. Болката, която чувстваше вчера, бе намаляла значително, но сега се появи нова. Усещаше се, като че са му окачени две топки за боулинг и каквото и да правеше, не можеше да ги отметне. Питаше се дали сестра Фей — двутонното кокиченце — се чувства постоянно така.
— Как е вратът? — попита Тоци.
— Отлично. — Гибънз стрелна с кисел поглед партньора си. — Защо ме питаш непрекъснато за това?
— Трябва — каза Тоци с очи, заровени в разтворения на волана „Дейли Нюз“. — Обещах на Лорейн да се грижа за теб.
Тоци не вдигна поглед, но на лицето му беше кацнала усмивка, като че е ял лайна.
— Да ти го начукам, Тоци. — Отново оглеждаше къщата с бинокъла.
— За тебе винаги, Гиб.
Гибънз свали бинокъла:
— Няма смисъл. Няма какво да се види тук. Хайде да тръгваме. Ще кажем на Айвърс и ще го оставим да прави каквото си иска. Най-малкото — нещата ще се раздвижат.
Тоци поклати глава:
— Ти каза, че можем да изчакаме до срядата на другата седмица. Обеща!
— И какво от това?
— Ти обеща.
— Взимам си думите обратно тогава. Да тръгваме.
Тоци отново поклати глава:
— Виждаш ли? Лорейн е права за теб. Ти не спазваш обещанията си.
— Да ядеш лайна.
— Защо просто не си изпиеш болкоуспокояващите хапове и да седнеш кротко за малко?
Гибънз не отговори. Беше взел хапчетата за всеки случай, но Тоци само предполагаше, че са в него. Досадник.
— Ако не видим нищо до обяд, си тръгваме. Окей?
— Не е нужно да ми правиш услуги.
Тоци се наведе над вестника, но Гибънз го усещаше, че се хили, копелето му. Достатъчно лошо беше, че разреши на Тоци да кара колата му. Можеше да я управлява и сам, ако пожелае — не е инвалид. Проблем беше само оглеждането наляво и надясно, когато пресича някое кръстовище. Понякога забравяше за врата си и извърташе главата вместо раменете. Болеше ужасно. Затова разрешаваше на Тоци да кара. Не защото не можеше. Само да си даде почивка. Това е. Той свали бинокъла и погледна към Тоци. По-добре ще е да осъзнае това.
— Защо ме гледаш така?
— Как?
— Като сестра Тереза Игнациус — учителката ми в пети клас, ето как.
Гибънз не харесваше да го сравняват с монахиня:
— Не ми е ясно за какво приказваш.
— Имаш истински бясна физиономия на лицето си. Какво съм направил? Оставил съм отпечатъци на волана ти? Какво?
— Млъквай и си чети вестника.
Тоци погледна надолу и обърна страницата:
— Ясно. Знам какво те тормози.
— Ами? Какво?
— Лорейн.
— Да, ти го начукам. — Опита се да завърти леко рамената си. Топките за боулинг изведнъж бяха натежали.
— Да де, добре, начукай ми го. — Тоци обърна нова страница. — Цяла седмица се караш с нея и сега искаш да си изкараш яда на мен. Добре, не възразявам. Започвай, ще бъда боксова круша. Разбирам те.
Гибънз усети как лицето му се вкаменява. Искаше му се да фрасне Тоци по голямата свинска зурла с бинокъла. Копеле! Естествено, че Лорейн го притеснява. Какво си мисли, по дяволите? Тоци е прекалено млад, това му е проблемът. Спи с всичко, което мърда, и мисли, че това е любов. След десет-петнадесет години ще смени песента. Тогава ще му се прииска да има добра жена — не някоя кукла, а някоя, с която можеш да издържиш заедно повече от десет минути. Ей това му е целият проблем. Не знае какво означава да обичаш жена. Изобщо. Обаче нямаше полза да му го обяснява. Момчето е с дебела глава. Винаги трябва да се учи с бой. Копеле.
Гибънз изпусна дълга въздишка, която завърши с гъгнещо ръмжене дълбоко в гърлото му:
— Хайде. Д’Урсо не е тук. Губиме си времето, да се махаме.
Тоци продължи да гледа във вестника и бавно поклати глава.
— Кой беше онзи, дето ми проповядваше, че трябва да бъдеш търпелив, когато си на гюме? Да седиш неподвижно и да изчакваш, докато ти изтръпне задникът? Да спазваш правилата, независимо от това колко ти е скучно?
— Това място е съвсем тихо — надвика го Гибънз. — Ако не беше така дяволски заинтригуван от вестника, щеше да го забележиш. Исусе, тук сме от осем часа и всичко, което видях, е едно проклето куче да се изпикава на поляната на д’Урсо. В този квартал не видях и един човек. Дори никой не тича тук. Д’Урсо го няма, повярвай ми.