Робин отпусна глава на възглавницата, вторачи се в картините и си представи как докосва със страната си кожата на майка си. „Винаги си била моята любимка“ чу майка си да шепне и сърцето й се изпълни с гордост.
Накрая майка й вече почти не можеше да я познае.
Робин се изправи и тръгна по коридора към трапезарията. Помнеше я от детството си, с нейните тапети в цвят на слонова кост, изпъстрени със златни точици. Постоя няколко минути в началото на дългата дъбова маса, заобиколена от оранжеви кожени столове с високи облегалки. Всичко си беше съвсем същото, както когато майка й бе още жива.
Дали Тара се бе опитала да промени нещата?
Робин предположи, че поне в началото приятелката й е проявила уважение към паметта на майка й. Но след година-две със сигурност й се е приискало да „сложи своя отпечатък“, както се бе изразила Мелани.
И все пак, никъде нямаше и следа от Тара.
Точно както нищо от нея не присъстваше и в онзи огромен мавзолей в съседство. Сякаш свободният дух, който Робин познаваше и бе обичала през всички тези години, бе напълно изчезнал, щом веднъж се бе омъжила за Грег Дейвис.
Дали загубата на собствената й идентичност не я е тласнала към афера? И дали това в крайна сметка не я е убило?
Робин извади телефона от джоба си и набра 4-1-1.
Информация. За кой град? – попита записаният глас.
— Сан Франциско.
— Домашен номер ли търсите?
— Да.
— На кое име?
— Том Ричардс.
Някакъв телефон почна да звъни.
На Робин й отне време да осъзнае, че звъни телефонът в кухнята, а не този в ръката й. Болницата, помисли си тя, обаждат се да кажат, че баща й е починал през нощта. Бързо затвори мобилния си телефон и се забърза към кухнята. Вдигна слушалката от плота и се обади:
— Ало?
— Ало? – женски глас с мек тон и въпросителна интонация. – Кой е?
— Вие коя сте? – натърти Робин.
— Разбира се. Извинете. Аз съм Шери Лофтъс.
— Коя?
— Шери Лофтъс? – повтори жената повече като въпрос. – От „Макмилън и Лофтъс дизайнс“ в Сан Франциско.
— „Макмилън и Лофтъс дизайнс“ – повтори Робин. Декораторите на новата къща на баща й.
В Сан Франциско.
Разбира се. Това обясняваше всичко. Касиди бе казала, че се натъкнали на Том Ричардс, когато ходили в Сан Франциско при декоратора. Явно той работи за Макмилън и Лофтъс.
— Дали случайно – започна тя обнадеждено – при вас не работи някой си Том Ричардс?
— Том Ричардс ли? Не. Тук нямаме човек с такова име.
— Сигурна ли сте?
— Напълно. Ние не сме голяма компания.
— Мамка му.
— Моля?
— Извинете. Трябва да вървя…
— Моля ви, не затваряйте – изрече жената тъкмо, когато Робин се канеше да затвори. – Важно е.
— Кое е важно?
— Това е ужасно странно – заяви Шери Лофтъс. – Просто… вие имате ли някаква връзка с господин Дейвис?
— Аз съм дъщеря му Робин. Какво мога да направя за вас, госпожице Лофтъс?
— Ами, вижте, както казах, това е ужасно странно, предвид обстоятелствата.
— Значи, навярно би могло да почака, докато настъпи по-малко странно време – подсказа й Робин.
— Не може, за съжаление – възрази Шери Лофтъс. – Става въпрос за билярдната маса, която господин Дейвис поръча.
О, Господи.
— Първо, позволете да ви поднеса искрените си съболезнования. Чухме за случилото се… Всички сме толкова потресени. Господин Дейвис ще се оправи ли?
— Не знаем.
— Каква трагедия. Кой би могъл да направи такова нещо?
— И това не знаем.
— А малкото момиченце?
— Изглежда, че тя ще се оправи.
— Е, слава Богу за това. Такова сладурче, абсолютно обожаваше баща си.
— Споменахте нещо за билярдна маса…
— Да. Да. Тя е тук.
— Къде тук?
— В Сан Франциско. Пристигна тази сутрин, три седмици по-рано от предвиденото, което не се случва почти никога. Но баща ви настоя да се ускорят нещата, и сигурна съм знаете колко той беше… е… много съжалявам… убедителен човек. И ние, ами, чудехме се кога можем да я доставим.
— Моля?
— Повярвайте, разбирам, че това едва ли е времето да водим този разговор…
— Значи правилно разбирате.
— … но се боя, че не разполагаме с други възможности.