Устоя и на изкушението да включи телевизора, за да не попадне на репортажи за стрелбата. Не бе в състояние да се справи с толкова много информация, не можеше да я поеме. Наистина, не искаше да узнава всеки ужасен детайл, не още.
Замисли се, дали да не пробва пак да звънне на Блейк, но се сети, че той бе споменал нещо за вечеря с клиенти, така че защо да си прави труда? Блейк беше зает. Винаги беше зает. Прекалено зает, за да се обади, очевидно. Прекалено зает, за да отдели няколко секунди да разбере, що за спешен случай в семейството я е накарал да изхвърчи така и да се върне на мястото, на което се бе зарекла, че кракът й повече няма да стъпи. Толкова ли му бе трудно да прекъсне една от безбройните си срещи и да й се обади, да се престори, че е поне малко заинтересуван?
Всъщност, може и да не бе сърдит, задето тя не се опита да се свърже с него отново. Може би дори изпитваше облекчение. Това би могло да му послужи за претекст да сложи край на връзката им веднъж завинаги.
Не, че би могъл да й помогне, даде си сметка Робин. Неговата специалност бе корпоративното право, не криминалното. Та той дори не познаваше баща й. Нито сестра й. Или който и да било член на прецаканото й семейство, с изключение на брат й, Алек, който пък живееше в Сан Франциско, така че, и с него всъщност се бяха срещали само два пъти. И на Алек бе оставила съобщение, но той също не й се бе обадил. Затова, майната им и на двамата, реши Робин предишната вечер, след което си изключи мобилния телефон и си легна още в осем часа вечерта.
Не трябваше да си изключвам телефона, каза си по-късно. Ами ако Блейк или Алек все пак се бяха обаждали? Ако Мелани се бе мъчила да се свърже с нея?
„Става въпрос за татко“ – чу отново гласа на сестра си. Робин превъртя разговора им напред, чувствайки как водата притъпява леденото си жило и се превръща в хладка струя. Някой бе застрелял баща им.
„Кой?“
„Не знаем.“
„Кога?“
„Снощи.“
„Той добре ли е?“
„Разбира се, че не е. Бил е прострелян. В главата. Сега е в кома.“
„О, Господи!“
„Оперираха го, но нещата не изглеждат добре.“
Робин разкъса обвивката на миниатюрното сапунче в сапунерката и пусна хартията във ваната. Тя залепна за сифона като тапа и водата взе да се надига, образувайки локва около глезените й. Сапунчето обаче не създаде никаква пяна, колкото и здраво да се търкаше.
— Страхотно – измърмори тя, когато то се изплъзна измежду дланите й и изчезна в надигащата се вода. – Направо страхотно. Беше застрелян. В главата. В кома е.
Робин затвори кранчето и стъпи върху тясната сива подложка пред ваната. Уви се с една от двете изтънели хавлии, после се върна в спалнята. Погледна към часовника на нощното шкафче. Седем и нещо сутринта. Имаше три часа за убиване, докато стане време за автобуса. Плюс още два часа и малко, за да се изминат около двеста километра по скучната магистрала до средата на нищото, наречено Ред Блъф. Което означаваше, че разговорът със сестра й щеше да продължи да рикошира в съзнанието й поне още пет часа като топче на флипер.
“Не разбирам. Как се е случило? Къде е Тара?“
„Все още в хирургията.“
„В хирургията? Какво искаш да кажеш? И тя ли е била простреляна?“
„Както и Касиди.“
„Какво?“
„Чу ме.“
„Някой е стрелял по Касиди?“
„Да.“
„Не мога да повярвам. Що за чудовище ще стреля по дванайсетгодишно момиче?“
Робин отвори куфара и извади чисто бельо, фланелка на черно-бели райета и чифт джинси. Преоблече се набързо и пак се замисли, дали да не включи телевизора, в случай че местният телевизионен канал предаваше новини за стрелбата. Видният предприемач от Ред Блъф, Грег Дейвис, съпругата му и доведената му дъщеря се борят за живота си в болницата, след като са били простреляни, представи си съобщението на някоя наперена репортерка, със стряскащо сериозна физиономия.
И отново гласът на Мелани бе този, който прекъсна размишленията й. Прилича на нахлуване в дома им – говореше все по-бързо и все по-колебливо тя.
„Изглежда, че по някое време след полунощ някой е влязъл у тях и…“
„Добре. Добре. По-бавно. Поеми си дълбоко дъх.“