— Мислиш си, че си по-добра от мен. Мислиш си, че знаеш отговорите на всичко, защото имаш диплома от колеж, и смяташ, че това ти дава право да съдиш живота ми, качествата ми на родител, връзките ми…
— Опитвах се само да те опозная.
Дишай. Просто дишай.
— Защо? Какъв е смисълът? Да не би да възнамеряваш да продължиш да се мотаеш наоколо, когато всичко тук приключи?
Робин не каза нищо.
Мелани изсумтя.
— Да де, така си и мислех.
— Това не означава, че ние…
— Какво? Не можем да бъдем приятелки? Ние никога не сме били приятелки.
— Защото ти никога не ми даде шанс – изстреля думите право от дробовете си Робин. – Ти ме мразиш от деня, в който се родих.
Мелани вдигна очи към тавана, сякаш наистина обмисляше казаното от Робин.
— Знаеш ли, в крайна сметка може и да си права за едно нещо. — Тя сви рамене. – Както и да е, ти беше любимката на мама, така че какво значение има? Как беше онази тъпа поговорка
— Нещата са такива, каквито са? Когато всичко тук свърши, когато баща ни умре, а Алек е или в затвора, или обратно в Сан Франциско, ти ще се върнеш в Лос Анджелис и ще се ожениш за Кен от мечтите си. Това може да проработи, а може би не, но едно е сигурно: аз ще си остана закотвена тук, в Ред Блъф.
— Не е нужно да си закотвена – възрази Робин.
Мелани повдигна вежди.
— Ще имаш пари – каза Робин. – Ще можеш да си позволиш професионална помощ за Ландън. Можеш да го запишеш в специализирано училище…
— Искаш да кажеш, в институция.
— Не – възрази Робин. – Всъщност си мислех за художествено училище. – А после, не зная.
— Наистина ли? Има ли нещо, което и ти да не знаеш?
Робин се отпусна назад на стола си. Тревожността се вихреше в главата й, енергията й се бе изчерпала.
— Добре. Ти печелиш. Предавам се.
— А Касиди? И от нея ли ще се откажеш?
— Няма да изоставя Касиди.
— Не? Колко благородно. И какво ще рече това в практически план?
Рецепционистката неочаквано се озова пред тях.
— Сигурни ли сте, че не искате да ви донеса нещо?
Робин се изправи на крака.
— Всъщност, мисля да се поразходя. – Отиде до вратата и я отвори. – Малко чист въздух ще ми дойде добре.
— Не бързай да се връщаш – дочу гласа на Мелани, докато вратата се затваряше зад нея.
26
Дишай. Просто дишай.
Робин стоеше на тротоара пред сградата на Джеф Макалистър и гълташе околния въздух като вода.
— По дяволите – прошепна тя. Точно, когато си бе помислила, че двете със сестра й отбелязват напредък, че са на прага на истински пробив в отношенията си, че едва ли не, ще установят по-тясна връзка, реалността трябваше да надигне гадната си глава като гърмяща змия, настъпена от невнимателен турист край пътя.
Колко пъти още трябваше да блъска главата си във все същата каменна стена?
— Край – произнесе на глас. – Аз бях дотук.
— Извинете – обади се някой. – На мен ли говорите?
Робин вдигна очи и видя насреща си жена, около десетина години по-възрастна от нея, с изпитателно изражение на широкото си лице.
— О, не. Съжалявам. Боя се, че си говорех сама.
Жената се засмя.
— Аз го правя през цялото време. Нямайте грижа.
За съжаление, на мен са ми останали само грижи, помисли си Робин, а жената си продължи по пътя.
Робин се огледа нагоре-надолу по дългата главна улица и застана до яркосинята сграда, в която се помещаваше „Дейвис дивелъпърс“. От години не бе стъпвала в хубавата двуетажна постройка; баща й се мръщеше, ако тя се отбиеше неочаквано. Мястото бе останало в паметта й като разбунен кошер – служители търчаха напред-назад из офисите, телефони звъняха непрекъснато, проектанти се мъчеха да измислят нещо ново и прогресивно, в последната минута чертожници нанасяха промени в планове, рекламните агенти с мъка осъществяваха нови кампании, търговците се опитваха да привлекат нови клиенти. Освен творческия състав, значителен брой административен персонал също градеше бизнеса на компанията – главният финансов директор, двама счетоводители, офис мениджър, и поне десетина секретарки и асистенти.
И все пак, само един човек имаше истинско значение, човекът, когото всички те обслужваха и заради когото бяха тук.
Баща й.
„Дейвис дивелъпърс“ бе неговият бизнес, неговото бебче, неговата любовница. Този бизнес, според Робин, бе единственото друго нещо, освен самия него, което той бе обичал истински през целия си живот. Нищо друго дори не се доближаваше до това чувство. Нито жена му. Нито другите жени. Със сигурност не и децата му.