— Като капсулата за телепортиране в оня филм, „Мухата“ — подсказа Хал.
— Да — потвърди Боби, който видимо се въодушевяваше. Остави кафето, приседна на ръба на канапето и започна оживено да жестикулира, докато говореше. — Нещо подобно. Само че способността е вътрешен дар на Франк, а не се дължи на някаква футуристична машина. Той като че си представя, че се намира някъде другаде, разглобява се за част от секундата — хоп! — и пак се сглобява на другото място. Разбира се, предполагам също, че разумът остава непокътнат, докато тялото е пръснато на отделни атоми, защото единствено силата на разума прехвърля милиардите частици и ги подкарва като овчарско куче, а после ги споява на съответните места.
Въпреки че умората беше достатъчно голяма, за да се дължи именно на такава невъобразимо сложна и изискваща усилия задача, като току-що описана от Боби, Франк не изглеждаше убеден.
— Хм, не знам… Такива неща не се учат в училище. В университета няма курс по телепортиране. Значи е… инстинкт? Дори да допуснем, че инстинктивно зная как да разбия тялото си на атоми, да ги пратя нанякъде и после пак да ги съединя… как е възможно човешкият ум, бил той и на най-великият гений, да следи едновременно милиарди частици и да ги върне точно на определените места? За това са нужни стотици гении, дори хиляди, а аз изобщо не съм гений. Е, не съм глупак, но и не съм по-умен от средното равнище.
— Сам си отговори на въпроса — кг за Боби. — За това не ти е нужна свръхчовешка интелигентност, защото телепортирането не е главно функция на интелекта. Не е и инстинкт. То е… ами, заложена в гените способност, като зрението, слуха или обонянието. Представи си го по следния начин: всяка сцена, която наблюдаваш, се състои от милиарди отделни цветове, светлини, отсенки и повърхности, но очите ти мигновено подреждат безбройните данни и ти дават ясна картина. Не е нужно да мислиш за гледането. Просто гледаш, машинално. Разбираш ли какво имах предвид, когато говорех за вълшебството? Зрението е почти вълшебно. При телепортирането вероятно трябва да задействаш някакъв пусков механизъм — например да пожелаеш да се озовеш другаде, но оттам нататък нещата стават автоматично. Разумът ти го прави също както очите обработват мигновено милиардите данни за всяка гледка.
Франк стисна клепачи и се съсредоточи върху желанието да се озове в приемната. Отвори очи, разбра, че все още е във вътрешния кабинет и каза:
— Не става. Не е толкова лесно. Не мога да го правя с усилие на волята.
Намеси се и Хал:
— Боби, да не би да искаш да кажеш, че всички притежаваме такива способности, но само Франк е разбрал как да ги използва?
— Не, не. Вероятно това е генетична заложба, притежавана единствено от Франк, може би дори е талант, породен от генетично увреждане.
Всички замълчаха, за да осмислят догадката му.
Отвън гъстият слой облаци се пропукваше, лющеше се и под него прозираше все повече от старата синя боя на небето. Но проясняването на времето не подобри настроението на Франк.
Накрая Хал Яматака посочи купчината дрехи върху масичката.
— Как всичко това обяснява състоянието на дрехите?
Боби взе синия памучен пуловер и обърна към тях кръпката в цвят каки.
— Добре, да предположим, че разумът автоматично насочва всички молекули на тялото в процеса на телепортирането без никаква грешка. Той може да се справи и с другите вещи, които Франк иска да вземе със себе си — например дрехи…
— И чанти, пълни с пари — добави Джули.
— Но защо решетката на леглото? — попита Хал. — Няма никаква причина да е искал да я вземе със себе си.
Боби се обърна към Франк:
— Сега не можеш да си спомниш, но в поредицата от телепортирания си бил съвсем наясно какво става. Мъчел си се да спреш, помолил си Хал да ти помогне и си сграбчил решетката, за да се спреш, да намериш опора в болничната стая. Съсредоточил си се върху решетката, затова си я отнесъл със себе си. Колкото до бъркотията в дрехите… Може би разумът ти се е съсредоточил първо върху правилното сглобяване на тялото, защото безпогрешното физическо възпроизвеждане има първостепенно значение за оцеляването ти, но понякога сигурно не ти остава достатъчно енергия за да се справиш с второстепенните неща като дрехите.
— Добре — отвърна Франк. — Не помня нищо от преди последната седмица, но оттогава за пръв път ми се случва подобно нещо, въпреки че явно съм… пътувал не една нощ. Дори и така да е, дори дрехите ми да се връщат в изряден вид, самият аз като че се уморявам повече, отслабвам, все повече се обърквам от ден на ден…