— Рапорти за задържане. Франк е бил спиран за нарушения на правилника за движение по пътищата веднъж в Сан Франциско преди повече от шест години и втория път на магистрала 101, северно от Вентура преди пет години. И в двата случая не е имал шофьорска книжка и е бил задържан поради странно поведение.
На приложените към рапортите снимки се виждаше по-млад, дори по-закръглен мъж, но несъмнено беше техният клиент.
Боби бутна част от парите и седна на ръба на бюрото.
— И двата пъти е избягал от ареста и затова го търсят през цялото време, макар и не особено усърдно, защото не е извършил тежко престъпление.
— Нямам никакъв спомен — обади се Франк.
— В рапортите не се споменава как е избягал — продължи Боби, — но подозирам, че не е прерязал решетките с пила, нито пък е копал тунел или е изчовъркал оръжие от получения отвън сапун. Не е използвал общоприетите, традиционни методи за бягство от затвора. О, не, те не са за нашия Франк.
— Телепортирал се е — предположи Хал. — Изчезнал е, когато никой не го е наблюдавал.
— Хващам се на бас, че е така — съгласи се Боби. — И после е започнал да се движи с фалшиви документи за самоличност, за да заблуди случайно спрелите го ченгета.
Загледана в листовете пред себе си, Джули каза:
— Е, Франк, поне знаем, че това е истинското ти име и намерихме истински адрес някъде в окръг Санта Барбара, не някъде по мотелите. Вече напредваме.
— Отстъпете, Холмс, Спейд и мис Марпъл — възкликна Боби.
Франк не беше в състояние да се зарази от въодушевлението им. Върна се на стола, където седеше преди.
— Напредваме. Но не достатъчно. И прекалено бавно. — Приведе се, опря лакти на бедрата, преплете пръстите на двете ръце между разкрачените колене и се загледа мрачно в пода. — Току-що се сетих за нещо неприятно. Ами ако допускам грешки не само с дрехите, когато възстановявам формата си? Ами ако вече допускам грешки в организма? Не кой знае колко големи. Нищо видимо на повърхността. Неколкостотин или няколко хиляди грешчици на клетъчно равнище. Ето едно обяснение защо се чувствам отвратително, толкова уморен и раздразнен. И ако мозъчната ми тъкан не възстановява формата си правилно… затова съм объркан, вие ми се свят, не мога да чета и да смятам.
Джули погледна Хал, после Боби и разбра, че на двамата им се иска да разпръснат страховете на Франк, но не могат, защото съжденията му бяха не само възможни — бяха много вероятни.
Накрая Франк допълни:
— Металната тока изглеждаше съвършено нормална, докато Боби я докосна… тогава се разпадна на прах.
40
През цялата нощ, щом сънят изпразваше главата на Том, нахлуваха кошмари. Сънуваше как яде дребни живи същества. Как пие кръв. Как се е превърнал в Лошото нещо.
Внезапно се събуди, седна в леглото и се помъчи да изкрещи, но от устата му не се изтръгна нито звук. Поседя известно време — трепереше от страх, дишаше толкова тежко и учестено, че го заболяха гърдите.
Слънцето се върна, нощта си отиде и той се почувства по-добре. Стана и нахлузи пантофите. Пижамата му беше студена от изпотяването. Том трепереше. Наметна халат. Приближи до прозореца, погледна през него. Синьото небе много му хареса. Дъждът бе напоил зелената морава, алеите изглеждаха по-тъмни от обикновено, пръстта в цветните лехи му се стори почти черна, а небето се отразяваше в локвите като в огледало. Всичко това му допадаше, защото целият свят изглеждаше чист и обновен, след като дъждът се беше изсипал от небето.
Замисли се дали Лошото нещо е все още далеч или е по-близо, но не понечи да провери. Защото снощи то се беше помъчило да го задържи. Защото беше толкова силно, че той едва се изтръгна. И защото дори когато успя да се изтръгне, то се опита да го последва. Том го усети, че се навърта около него в мрака и бързичко се отърси от него, но може би следващия път нямаше да има такъв късмет и тогава то щеше да го последва докрай, право в стаята — не само мислите му, ами самото Лошо нещо. Не разбираше как точно може да се случи това, но се досещаше, че е възможно. И ако Лошото нещо дойдеше в дома, да бъдеш буден щеше да е като да бъдеш заспал и главата ти да е пълна с кошмари. Можеха да се случат ужасни неща и нямаше да има никаква надежда.
Томас се извърна от прозореца и тръгна към затворената врата на банята. Пътем хвърли поглед към леглото на Дерек и видя, че е мъртъв. Лежеше по гръб. Лицето му беше обезобразено, пребито, подпухнало. Изцъклените му очи блестяха на светлината от прозореца и приглушената светлина на лампата до леглото. И устата му беше отворена, сякаш крещеше, но звукът бе излетял оттам като въздух от спукан балон. Беше ясно, че никога повече нямаше да издаде звук. От него беше изтекла кръв, много кръв, а от корема му стърчеше ножицата, забита чак до дръжката — същата ножица, с която Томас изрязваше картинки от списанията за стихотворенията си.