Взираше се втренчено в нея иззад бюрото.
Лу Ан се изправи с пламнало лице.
— Какво, по дяволите, става тук? Какво право имате…
Той я прекъсна нетърпеливо:
— Дойдохте, защото ви предложих повече пари, отколкото някога сте печелили. Не е ли така?
— Откъде знаете всички тия неща за мен? — настойчиво попита тя.
Той скръсти ръце и я огледа изпитателно, преди да отговори.
— В мой интерес е да узная всичко, което мога, за хората, с които влизам в делови отношения.
— Какво общо имат сведенията за мен с моите мнения, проучвания и тям подобни?
— Много просто, мис Тайлър. За да знам как да преценявам мненията върху нещата, нужно ми е да знам интимни подробности за човека, който ги дава. Коя сте, какво искате, какво знаете. И какво не знаете също. Какво харесвате и не харесвате, какви предразсъдъци имате, къде са силните и слабите ви места. Всички ги притежаваме в различна степен. Общо взето, ако не знам всичко за вас, значи не съм си свършил работата. — Той заобиколи бюрото и приседна на ъгъла му отпред. — Простете, ако съм ви засегнал. Може би бях твърде прям, но не желаех да ви губя времето.
Най-после гневът в очите на Лу Ан изчезна.
— Е, наистина, ако нещата стоят така…
— Точно така стоят, мис Тайлър. Мога ли да ви наричам Лу Ан?
— Така ми е името — остро отвърна тя. Сетне отново седна на мястото си. — Аз също не желая да ви губя времето, тъй че кажете устройва ли ви да работя следобед.
Джаксън рязко се върна на стола си зад бюрото и впери поглед надолу, като потъркваше с длани ожулената повърхност. Когато отново погледна към нея, изражението му бе още по-сериозно, отколкото секунди преди това.
— Мечтала ли си някога да си богата, Лу Ан? Говоря за богатство, надхвърлящо и най-буйните ти фантазии. Тъй богата, че с дъщеря ти да можете да си позволите буквално всичко на този свят, когато ви се прииска? Имала ли си някога тази мечта?
Лу Ан понечи да се изсмее, но улови погледа в очите му. Нямаше нито искрица хумор, нито стеснителност, нито съчувствие в дълбините им — само напрегнато желание да чуе отговора й.
— Че как не. Кой не си е мечтал за това?
— Уверявам те, че тези, които са вече безсрамно богати, рядко си го пожелават. Но ти си права, повечето други хора в някакъв момент от живота си са се отдавали на тази фантазия. Само че на практика никога не я превръщат в реалност. Причината е проста. Не могат.
Лу Ан се усмихна обезоръжаващо.
— Сто долара дневно също не е лоша перспектива.
Джаксън взе да поглажда брадичката си и помълча няколко секунди, после се прокашля и попита:
— Лу Ан, играеш ли понякога на лотария?
Въпросът я изненада, но тя отговори без колебание:
— От време на време. Всички тукашни хора го правят. Но излиза скъпичко. Дуейн играе всяка седмица и понякога си дава половината заплата… Като се случи да получи заплата де, което не е обичайно при него. И е дяволски сигурен, че ще спечели. Всеки път сънува, че изтеглят неговите числа. А истината е, че е тъп като галош. Защо питате?
— Играла ли си някога на националната лотария?
— Имате предвид оная за цялата страна ли?
Джаксън кимна с прикован в нея поглед.
— Да — бавно каза той. — Точно нея имам предвид. Месечната, с десетте числа.
— Случва се. Но шансовете са толкова малки, че по-скоро ще стъпя на луната, отколкото да спечеля това чудо.
— Абсолютно права си. Шансовете този месец са приблизително едно на трийсет милиона.
— Това ви казвам и аз. Предпочитам да играя за малките печалби. Там поне имаш изгледи да спечелиш някоя двайсетачка. Няма смисъл реални пари да се пилеят за въображаеми, особено когато нямаш никакви.
Джаксън прекара език по устните си, опря лакти на бюрото и я загледа настойчиво.
— А какво би казала, ако те уверя, че мога рязко да увелича шансовете ти да спечелиш на лотарията?
— Моля?
Джаксън не й отвърна. Лу Ан огледа стаята, сякаш очакваше да зърне някъде насочена към нея камера.
— Какво общо има това със службата? Не съм дошла да си играем игрички, господине.
— Ами ако мога — продължи Джаксън, без да обръща внимание на въпросите й — да превърна шанса ти в едно към едно? Би ли приела?