Когато в планината падна първият сняг, горските скатове в подножието пламнаха в есенно злато. Габер отново тръгна по старите пътеки. Огледа проходите в клековите храсти и до едно подозрително огънато дръвче попадна на капан. Преди да се опомни, дръвчето рязко се изпъна. Нещо го стисна за крака. Главата му се залюля и той, побеснял, заруга. Напразно крещеше и се въртеше насам-натам, размахваше и кършеше ръце. Телта държеше здраво и все по-силно се впиваше в месото. Ужасѐн, той си представи, че няма да се измъкне от капана. Кръвта забушува в главата му. Опита да се заклати като махало на часовник и най-после успя да се залови за едно дърво, което го повдигна. Доста се измъчи, докато се освободи, удряйки глава в клоните.
После при мисълта, че някой негодник знае за неговия сръндак и души следите му, го обзе силна завист. Прехвърли в паметта си лицата на всички пастири, дървари и каруцари, чийто път би могъл да минава около мочурището. Спря се на алчните очи на тъпоносия и малко глупав пастир Тонца, за когото му бяха разправяли, че обича капаните. А и колибата му беше тук наблизо до мочурището.
Предпазливо обиколи останалите проходи и откри още няколко огънати ствола. Грабна един капан и се запъти право при Тонца. Когато стигна планината, вече беше тъмно. Кравите преживяха зад оградата и над стряхата кълбеше дим.
Габер мина като котка по стълбичките и спря на вратата на мрачната стая. Тонца тъкмо раздухваше огъня и туряше да ври мляко. Щом забеляза ловеца, така се изплаши, че изтърва паницата с мляко на земята.
— Господи! — изплю той през редките си, гнили зъби.
Габер пъхна капана под носа му:
— Гледай, проклетнико, без малко да пукна в тия твои щуротии, злодей такъв! Месо ти се приискало?
— Аз не съм слагал капан — запелтечи Тонца, като отстъпваше, треперейки, назад.
— Лъжеш! — извика Габер. — Ще те убия на място! — и заплашително свали пушката от рамото си и го обсипа с всички ругатни, които помнеше още от младостта си.
Чак след като Тонца си призна всичко, Габер се поуспокои и подробно го заразпитва какво знае, за кой сръндак е поставил капана. Задаваше му въпросите ловко и щом се убеди, че на Тонца му е трябвало само месо, съвсем му олекна. Изведнъж настроението му се подобри. Тонца донесе бутилка ракия и започна да утешава Габер, да се извинява и да се кълне, че това е първият и последният капан, който някога е слагал, и то по съвет на приморските дървари. Преди Габер да си тръгне, пастирът се хвърли на колене пред него и замоли да не казва на горските пазачи.
Габер излезе в сивата нощ, без да обещае нещо на Тонца. Клатеше се, като размахваше фенерчето към ловната колиба, и твърдо вярваше, че пак ще се срещне със своя сръндак.
Вихрушка докара есента в Триглавските планини. Северният и южният вятър се срещаха в скалистите прегради на подножието. Огромни, воднисти сиви облаци се влачеха по огненочервения небосклон. Нестихващият северен вятър забушува в горите и тънките стволове на високите ели застенаха. Той кършеше върхове, чупеше цели дървета, изтръгваше ели из корен. А духнеше ли южният вятър, отново донасяше своите оловни облаци и върху земята се изливаха обилни дъждове. Блатото, чиято хладна повърхност през сухите летни дни доста беше спаднала, насъбра води от потоците.
Габер лежеше в ловната колиба, слушаше гръмотевиците и песента на вятъра. Гледаше през прозореца как опадалите листа лудешки танцуват. Мислеше си за сръндака и замечтано чакаше времето да се укроти и в зелените гъсталаци да светне слънцето. Кучето кротко лежеше до него, гледаше с разбиране своя господар, когато споделяше мечтите си, и ласкателно въртеше опашка.
Хубавото време отново измъкна Габер на мочурището. Сега беше измислил нова измама. В края на блатото, близо до главния проход на сръндака, той си избра разклонена, доста висока ела. Направи в короната й удобно място за сядане, от което великолепно можеше да наблюдава обширното блато.