Почти докоснал вече с ръка прелестната, украсена с рога глава, ловецът отново затъна. Отначало хлътна до коленете, помъчи се да се измъкне или да клекне, но почвата под него започна да се разтваря. От гърлото му се изтръгна отчаян вик:
— Помощ! Помощ! Помощ!
Затъваше все по-дълбоко. Скоро потъна чак до гърдите. Мочурището започна да го поглъща. Колкото повече размахваше ръце, толкова по-здраво се затваряха невидимите, студени, лепкави клещи и го влачеха надолу към дъното. Обхвана го безнадеждност. Чувстваше, че полудява. С разтворени ръце се устреми напред към сръндака, но пръстите му само докоснаха окичената глава, плъзнаха се по муцуната и окървавения нос. Напразно се мяташе яростно, затъна до гуша, а земята под него изчезна.
Вятърът разгони мъглата. През очистеното ъгълче на небосвода слънцето хвърли няколко снопа ослепителна светлина.
Прегракнал, Габер все още крещеше за помощ и пляскаше с ръце по жвакащата вода, която извираше от тайнствените жили на земята. После само хъркаше. Калната вода задуши гърлото му и заля очите. Изхърка още няколко пъти, сетне ръцете му, сгърчени като нокти на хищна птица, се изгубиха под зеления мъх. Покри го вода, която миг след това се запени от малки, бели мехурчета.
Слънцето погълна бялата, рядка мъгла, разстилаща се над мочурището. Умиращият мъх засвети като злато. Безкрайната тишина на ранната утрин се разливаше през тъмнозелените гори чак до белите, заснежени планини.