Когато се събират достатъчно от тях, че да се получи нещо като критична маса, с Питър ги отвеждаме в залата и им показваме празното помещение без прозорци и със самостоятелна климатична инсталация.
— Трябва ми впечатляващо изглеждащо сървърно помещение — казвам аз.
— Какво искате да правят компютрите? — пита главният — дългурест образ с битническа брадичка под устната.
Свивам рамене.
— Преди всичко да мигат.
Битническата брадичка кима, сякаш през цялото време му поръчват подобни неща.
— Колко компютъра?
— Колко можете да поберете в залата?
Очите му грейват.
Докато компютърджиите оживено дискутират предстоящото си пътуване до „Фрай Електроникс“ — компютърната Мека в Пало Алто — и спорят какво точно да купят, отвеждам Питър в една от трите конферентни зали.
Излагам му замисления удар в най-общи черти. Имам доверие на Питър и той е свестен, но подробностите са опасни. Затова се придържам към по-едрите щрихи. Описвам какъв софтуер трябва да създаде и как ще го използваме, за да зарибим Ед Нейпиър.
— Можеш ли да се справиш?
— Разбира се.
— За три дни?
Питър се усмихва и ме посочва, сякаш иска да каже: „Каквото и да ти казвам, винаги има уловка“.
— Три дни — повтаря той. Прокарва замечтано пръсти през дългата си червена коса, като някакво момиче от реклама на шампоан. Замисля се. — Да — отвръща най-сетне. — Мисля, че мога.
— Значи почвай.
Мотая се из огромните помещения. Сякаш съм в планетарий, след като всички са си отишли и лампите са угаснали — пусто и малко страшно.
В единия край на залата компютърджиите продължават да спорят; в момента се обсъждат преимуществата на Linux пред Windows. Да се нарече дебатът им академичен, тъй като компютрите всъщност няма да вършат нищо, ще се посрещне като кръвна обида. Точно това обичат да правят компютърджиите — да спорят за операционната система. Помолиш ли ги да спрат, само ще събудиш подозренията им, че в „Пития Корпорейшън“ нещо не е както трябва.
Откривам Джес в другия тъмен ъгъл да играе на аркадната игра. На масата в предвидливо монтирана поставка се мъдри кутия кока-кола.
— Знаеш ли, че черешката ти дава сто точки? — казва тя, без да вдига очи.
— Чия черешка?
Тя се усмихва.
— Мисля, че в четвъртък ще се натъкнеш на Ед Нейпиър — казвам аз.
— Чудесно.
— Склонна ли си да минеш през всичко това?
— През кое? — пита тя, все още без да поглежда нагоре. Насочва дръжката на джойстика наляво, после нагоре. Масата се разтърсва. Кока-колата шуми в подставката.
— През каквото се наложи.
— „Каквото се наложи“ — повтаря тя. — Силициевата долина си казва думата.
— Искам да кажа, че не си длъжна да го правиш.
Едва сега Джес ме поглежда.
— Ако не те познавах, щях да реша, че ревнуваш.
— Не ревнувам. Просто съм загрижен.
— Не е нужно. — Откъм играта се чува мляскащ звук — играчът на Джес е фатално нагризан.
— Добре тогава. — Обръщам се и се отдалечавам.
— Но все пак оценявам ревността ти — обажда се тя зад гърба ми.
Каня се да възразя, че не ревнувам, но осъзнавам, че думите ми ще прозвучат кухо и неискрено.
— Четвъртък — казвам и отивам да се включа в спора за операционните системи, който изведнъж става неимоверно завладяващ.
Когато вечерта се прибирам, Тоби лежи на дивана и гледа професионална борба по телевизора. Двама почти голи мъже се блъскат и дънят под френетичните крясъци на водещите.
Затварям вратата и казвам:
— Здрасти, Тоби.
Той не се обръща. Живее у мен вече седмица. Онова, което отначало изглеждаше като добра идея — възможност за възстановяване на отношенията баща — син — е изгубило част от лустрото си. Тоби е прикован от гипсирания крак и патериците и така упоен от перкодан и бира, че му е трудно да се движи. Затова прекарва времето си на дивана, докато аз съм в офиса. Професионалната борба е новото му хоби.
Гледането на професионална борба.
— Знаеш ли, че не можеш да намалиш звука на телевизора? — казва той вместо поздрав.
— Известно ми е.
— Адски е дразнещо.
— Искаш ли да излезем? Да пийнем по нещо? — Единствено алкохолът е в състояние да подлъже Тоби да излезе от апартамента.
— Ех, татко, наистина ми се иска да изляза навън с теб — безизразно отвръща той. — Само дето не мога да се движа, нали разбираш.
Свивам рамене и мятам ключовете на масата до вратата. Тръгвам към банята.
— Онзи мексиканец мина днес — казва Тоби.
Заковавам на място.