— Мексиканец ли?
— Хазяинът ти.
— Младият?
— Да.
— Арабин е — обяснявам. — Може би египтянин.
— Интересно — казва Тоби на телевизора, макар да не изглежда особено заинтригуван. Под дюдюканията на публиката единият от борците се катери по въжетата на ринга и се готви да се метне във въздуха и да се стовари върху гръбнака на противника си. — Както и да е, беше много любопитен. Зададе цял куп въпроси.
— Какви въпроси?
— Кой съм. С какво си изкарваш хляба.
Чакам го да продължи. Той не го прави. Борецът полита и се стоварва с трясък на тепиха, понеже се разминава на косъм с гърлото на противника си.
— Какво му каза? — питам.
— Как какво? Че си мошеник и че измъкваш от хората честно спечелените им пари.
— Лъжеш — казвам, изненадан и впечатлен от суховатото му чувство за хумор. После обаче се сещам, че не съм съвсем сигурен дали не е лишен от подобни екстри. — Нали?!
— Разбира се, че лъжа, наивнико. Казах му, че си предприемач.
— Така е много по-добре.
— И че точно така измъкваш парите на хората.
Оставям Тоби и мрачната му ирония и отивам в тоалетната, изпикавам се и си измивам ръцете и лицето. Взирам се в огледалото. Изглеждам уморен. Дните на подготовка преди удара, когато непрекъснато чакаш и планираш, са най-изтощителните. Излезеш ли на сцената, адреналинът си казва думата и всичко тръгва нахъсано. Дотогава обаче се бориш с отегчението и апатията. Наплисквам се със студена вода.
Връщам се в дневната и успявам да се настаня до Тоби на дивана.
— Мислех си нещо — казва той.
— Нима?
— Може би мога да ти помогна.
— С какво?
— С каквото си се заел. С твоята… нали се сещаш… работа.
— С моята работа ли? — повтарям тъпо. Толкова съм изненадан от предложението му, че не знам какво да кажа.
Той решава, че не разбирам какво има предвид. Изпитва нужда да е по-конкретен:
— С удара, с който си се заел. Мога да ти помогна.
Поклащам глава.
— Но… ти си… — Махам с ръка към гипса му.
— Имам патерици. Мога да ходя. Ще обясня, че е от падане със ски. Не съм единственият гипсиран на света.
Отново поклащам глава.
— Виж, целта на всичко това е твоята безопасност — обяснявам му. — Правя го, за да те измъкна от неприятностите,
— Наистина ли?
— И затова не искам да се въвличаш в нещо, което може… да се оплеска.
— Но потърси помощта на онази жена. На яката мадама.
Има предвид Джес.
— Тя е приятелка.
— А аз какво съм?
— Ти си ми син.
Едва сега Тоби се обръща към мен.
— Татко, рискуваш целия си живот заради мен. Не съм ти казвал колко съм ти задължен.
— Ти си ми син — повтарям.
— И затова ми позволи да помогна. Правиш нещо за мен. Нека допринеса и аз. Вече съм голям, колкото и да отказваш да го приемеш. Мога да вземам решения.
— Тоби, ако нещо се оплеска…
— Загазваме. Знам. Но поне ще загазваме заедно. Баща и син. Не би ли трябвало да е точно така?
Не, иска ми се да отговоря. Би трябвало бащата да закриля сина си. Би трябвало синът да се изкачи на раменете на баща си, за да може да достигне до нови висини. Да надмине баща си.
Но аз съм заслепен от себичността си. Изпитвам удоволствие от възможността да покажа на Тоби моя свят, който толкова дълго съм крил от него. Никога не съм осъзнавал, че съм бил толкова себичен, но молбата му отваря шлюзовете на желанието и внезапно ми се приисква да го запозная с всичко — със седмиците подготовка, с грижите, с планирането, със занаята. Тоби ме познава единствено като загубеняка в Ломпок, като мошеника, отмъкващ парите на дебеланите от Средния запад. А сега мога да му покажа кой съм в действителност — професионалист, човек, посветил дълги години — всъщност целия си живот — на усъвършенстване на изкуството си.
— Тоби, идеята не е добра — казвам с половин уста.
Но и двамата прекрасно знаем, че този аргумент е като борбата, която гледаме по телевизията — без грам истина, — и че Тоби е спечелил мача преди още да е стъпил на ринга, точно като мускулестия блондин на екрана.
19
Четвъртък сутрин е и шофирам на двайсетина метра зад Ед Нейпиър.
Следя го вече цяла седмица, така че вече сме стари познайници. Сякаш съм му любовник — знам точно разписанието му и малките му прегрешения. Всяка сутрин става в шест, излиза през северната порта на имението си в Удсайд и бъбри около минута с мъжа от охраната, който прилича на бивш футболен защитник. После пробягва пет километра по Скайлайн Булевард, облечен в сив анцуг. Връща се в шест и половина и изчезва в имението, вероятно за да вземе душ. В осем се появява в червения си мерцедес SL със свален гюрук и отива да закуси в „При Бък“. В три от четирите дни, в които съм го следил, е имал срещи, докато се храни.