През голямата витрина на ресторанта виждам следното — двама млади мъже са седнали срещу него; прекалено са нервни, за да докоснат палачинките си, докато му представят разни PowerPoint презентации на лаптопа си. Нейпиър дъвче съсредоточено, докато младоците натискат шпацията. Всеки път се вглеждат напрегнато в Нейпиър, мъчат се да разчетат реакцията му — да продължат ли към следващия екран? Или да продължат да говорят върху този? Да прескочат на следващия раздел? По-бързо? Или по-бавно?
Ако ви се отвори възможност да представите нещо на Ед Нейпиър, послушайте съвета ми — давайте по-бързо.
Нейпиър е като свадлив тийнейджър и не е в състояние да контролира изражението си. Обикновено физиономията му е отегчена. И докато младежите говорят за фирмата си и обясняват как несъмнено ще станат следващите Майкрософт, клепачите на Нейпиър се отпускат. Дъвченето става по-бавно. Тялото му се отпуска.
Предприемачите не забелязват това, а продължават да приказват за интернет, IP адреси, капитализиране на виртуални активи или виртуализиране на капитали, за портали и шлюзове, докато накрая не се появява сметката, Нейпиър я прибира и се сбогува.
След това отива в офиса си — ниска постройка край яхтклуба на Редуд Сити. Паркира в подземния гараж и изчезва от погледа ми за следващите три часа, които най-вероятно прекарва на спикърфона и гласът му ехти из офиса и подлудява секретарката и рецепционистката.
Точно в дванайсет отново измъква мерцедеса си от гаража и отива да обядва. Най-често посещавано заведение — „При Зибибо“ в Пало Алто. Обичайна продължителност на мероприятието — два часа. Обичайна напитка — бутилка сансер.
По време на обяда се провеждат още срещи. Повечето като че ли са с раболепни репортери, които грижливо си водят записки на всичко казано, а някои носят и фотоапарати и камери. Същевременно обаче ставам свидетел и на среща с привлекателна млада червенокоска, която едва ли е стъпвала във факултета по журналистика. Съмнявам се, че госпожа Лорън Нейпиър ще научи за този обяд.
След това работният ден на Ед обикновено приключва. Той се прибира в дома си в Удсайд и изчезва от полезрението ми, или се отбива в Менло Клъб, за да поиграе голф, преди да пийне на верандата.
Едва ли може да се нарече тежък живот. И не кой знае колко претрупан с работа. Но пък се съмнявам, че и аз бих работил много по-усилено, ако имах няколко милиарда в сметките си. Ако изобщо ми хрумне да работя.
Осем сутринта е и следвам Нейпиър, който изкарва мерцедеса от имението си. Завива наляво и съм убеден, че отива да закусва в „При Бък“. Набирам номера на Джес. Тя вече се е настанила в ресторанта и очаква пристигането му.
Вдига още на първото позвъняване.
— Да?
— Идва. Ще е при теб след пет минути.
— Готова съм.
— Успех.
— Ще се видим след час — казва тя и затваря.
Карам на три коли зад Нейпиър чак до паркинга на ресторанта. Когато го виждам да слиза от колата си и да се насочва към входа, продължавам към офисите на „Пития“. Знам съвсем точно какво предстои да се случи с Ед Нейпиър. Всичко е режисирано и планирано. Това е заварката. Това е моментът, когато Ед Нейпиър си въобразява, че командва положението, че взима всички решения, че контролира изцяло живота си. Измамникът обаче знае нещо различно — че решенията всъщност никога не са твои собствени, че когато избираш пътя си, всъщност влизаш в капан, заложен специално за теб. При това влизаш с радост. Направо се хвърляш в него.
Ето какво става.
Нейпиър влиза в ресторанта, може би с намерението да се срещне с поредните млади предприемачи, а може би просто да закуси на спокойствие. Няма значение — когато види Джес да седи сама в предния салон и да поглежда часовника си, всичките му планове отиват по дяволите.
Бавно отива до масата й.
— Здравейте — поздравява я. — Джесика Смит, нали?
Тя вдига очи.
— Да.
За миг погледът й не изразява нищо. Познава го отнякъде, но откъде по-точно? После изведнъж се сеща и на лицето й се появява огромна лъчезарна усмивка, достатъчна да разтопи сърцето на всеки мъж.
— Да — повтаря тя. — Господин Нейпиър.
— Моля-моля — казва той. — Господин Нейпиър беше баща ми. Аз съм Ед.
— Ед.