— Защото винаги те спипват — отговарям аз вместо Питър. — Такова е правилото. Така е устроен светът.
Нейпиър кима. Много добре разбира това правило. Целият му живот — купуването на първото казино с мафиотски пари, комисионите на генуезката фамилия, рушветите на Комисията по хазарта на Невада — всичко това са примери как не е бил спипан — засега. Знае, че ще дойде и неговият ред.
— Освен това тук имаме едно устройство в Омаха при Америтрейд и едно при И-Трейд — продължава Питър. — Само с тяхна помощ сме в състояние да следим около четиридесет процента от дневния оборот на Насдак. Може да не изглежда кой знае колко, но е достатъчно, за да гарантира на практика, че можем да определим как ще се движат едни или други акции.
— Изумително — казва Нейпиър и се замисля. — Нещо свързва ли кутията с вас? Да речем, че някой слезе тук и намери устройството.
— На всеки четиридесет и осем часа устройствата се свързват със сървърите ни в Калифорния — казва Питър. — Ако сървърите не отговорят с правилния контролен код, устройствата са програмирани да изтрият собствената си памет. Просто престават да работят. Сякаш изобщо ги няма. Ако някой слезе и намери кутията, няма да открие нищо, което да сочи към нас. Това са все компоненти, които можеш да си купиш във всеки магазин за радиолюбители.
— Добре — казва Нейпиър.
Докосвам с език венеца си и усещам празнините, където доскоро бяха двата ми предни зъба.
— Какво ще кажеш? — обръщам се към Нейпиър.
Той кима.
— За шайка говеда много ви бива.
Кацаме в Пало Алто в единайсет вечерта. Нейпиър ни откарва обратно в имението си.
Минаваме през лоджията под песните на щурчета в топлата нощ. Усещам аромата на жасмин и розмарин. Минали са дванайсет часа, откакто ядох бой от хората на Нейпиър, и не бих отказал едно питие.
Нейпиър ни води през дневната в трапезарията. Масата е застлана с бяла покривка и украсена със свещници.
— Сядайте — казва той.
Настаняваме се. Появява се мъж с костюм и с бутилка вино в сребърна кофичка. Налива ни по чаша.
— А сега да пием за новото ни съглашение — казва Нейпиър.
— Какво ново съглашение? — питам.
— Аз ви давам пари. Вие продължавате да правите, каквото правите. Тоест правите пари на борсата. Делим всичко осемдесет на двайсет.
— Не сме се разбирали подобно нещо — възразявам.
— Както казах, това е нашето ново съглашение — обяснява Нейпиър.
— А ако откажа? — питам, макар да знам отговора.
— Тогава ще ви издам. Ще се обадя на ФБР и ще им обясня как манипулирате цените на акциите. Ще влезеш отново в затвора, Кип, при това за доста време. Разбра ли ме?
Кимам.
— И още нещо — казва той. — Открия ли, че ме крадете по какъвто и да било начин, че сте отмъкнали дори цент, ще наредя да ви убият. Всички.
Поглежда ни един по един, бавно (може би в реда, в който ще ни убие?), за да се увери, че сме го разбрали.
— Е. — Нейпиър вдига високо чашата си. — А сега да пием за нашето ново сътрудничество.
Екипът ми се обръща към мен за насока. Свивам рамене, сякаш искам да кажа — майната му.
— За новото ни сътрудничество — казвам. — И за пълната и безусловна почтеност.
Всички следват примера ми и вдигат чашите си.
Забелязвам, че Нейпиър се усмихва, сякаш съм казал нещо смешно.
27
Естествено в кутията под Четиринайсета улица в Манхатън има само една батерия от девет волта, захранваща двете мигащи зелени лампички. Въпреки завързаното обяснение на Питър как устройството прехваща интернет пакети и ги препраща в Калифорния, където анализираме десетки хиляди борсови операции, реалността е много по-прозаична. Кутията не прави нищо друго, освен да мига. Не прехващаме нищо. Не анализираме нищо.
Просто караме зелените лампички да мигат.
Да не сте си помислили друго? Не забравяйте — това е история за измама. При всяка измама всеки играе ролята си. И всеки знае, че това е постановка. С едно-единствено изключение. Най-важното нещо в такава ситуация е да се увериш, че изключението не си ти.
28
Когато на сутринта се събуждам, по някакъв мистериозен начин съм транспортиран в катедралата в Шартър във Франция; главата ми е здраво закрепена в огромната камбана на върха на камбанарията. Далече долу някакъв монах свири весела версия на „Янки Дудъл“ на карильон.
Поне така се чувства главата ми. Трябва ми известно време да осъзная, че не съм в Шартър, а на много по-безинтересно място — лежа върху изкуствената тапицерия на дивана в стаята си в Пало Алто, в локвичка слюнка, с насинен гръден кош, два липсващи зъба и болка в главата, горяща като магнезиева ракета на мокър от дъжда път.