— Щом не разполагат, защо дойдоха? Как са разбрали за Дейтек и брокерите?
— Може да си проявил непредпазливост — предполага Нейпиър.
— Майната ти — казва Питър.
— Ей, по-леко — обаждам се аз.
Нейпиър вдига вежда. За първи път, откакто го познавам, говори тихо, едва ли не на себе си.
— Внимавай, Питър.
— Да внимавам? Какво ще направиш? Ще ме пребиеш ли?
Нейпиър продължава да се усмихва.
— Питър, моля за малко повече уважение към господин Нейпиър.
— Дадено — казва Питър. — Уважение ли искаш? Готово. — Поглежда Нейпиър. — С цялото си уважение искам да ви уведомя… — обръща се към мен, — че се махам.
Отива до вратата. Отваря я, спира на прага.
— Между другото — казва, като се обръща към нас, — ако си мислите, че ще оставя тук нещо, което да води към мен, жестоко се лъжете.
Излиза и затръшва вратата.
— Едно от нещата, които съм забелязал — казва Нейпиър, сякаш продължава друг разговор, — е, че тези компютърджии са арогантни лайненца. Винаги се мислят за най-умните.
— В случая с Питър това е вярно — казвам аз.
— Ще видим — отвръща Нейпиър. Заглежда се замислено в далечината. Ако трябва да позная какво си мисли, то най-вероятно е — сега ли да го убия? Или по-късно? — Какво искаше да каже с това, че няма да остави нищо след себе си?
— Не знам.
Нейпиър поглежда към Джес.
— Джесика?
— Нямам представа — отвръща тя.
— Питър се държеше странно напоследък — казвам аз. — Страхуваше се да не го пипнат.
Нейпиър кима.
— Е, сега има да се страхува от други неща.
По-късно, след като Нейпиър си тръгва, двамата с Тоби вземаме такси до сервиза на Уилоу Роуд, за да си прибера най-сетне хондата. Плащам на бакшиша (надявам се да е за последен път), уреждам сметката с Ханк (петстотин долара от застраховката) и поемаме по Уилоу обратно към дома. Ударът приближава кулминацията си — остават още максимум четири дни, — така че чувствам прилив на щедрост и се замислям дали да не заведа Тоби на вечеря.
Синът ми е седнал на задната седалка и гипсираният му крак е отново върху скоростната кутия до лакътя ми. Гледа през страничното стъкло и си мисли нещо. Това е нова страна на Тоби, която до този момент ми е била непозната — замислен и тих. Иска ми се да го бях виждал по-често такъв.
— Нарича се болт, нали? — най-сетне казва той.
— Кое?
— Когато в офиса ти се появяват мними агенти на ФБР, за да подплашат жертвата. Да натиснат Нейпиър.
— За такива ли ги мислиш?
— Трябваше да ми кажеш, татко. Та нали цялата идея беше да ме научиш как се правят удари.
— Цялата идея беше да те отърва от убийци — отвръщам аз.
— Което вече направи.
— Засега.
Отново следва мълчание. Тоби гледа през прозореца.
— Значи съм прав, така ли? — обажда се накрая. — Болт ли е? Агентите от ФБР не са истински, нали?
— Да, не са.
— А просто актьори?
— Просто актьори.
— Добри бяха — казва Тоби. — Много убедителни.
— Благодаря.
— Хареса ми онзи мускулест чернокож. Добър щрих.
— И аз така си помислих.
— И бръснатата глава. Като на Коджак.
Завивам при Мидълфийлд и се насочвам към Пало
Алто. На хоризонта забелязвам дъждовни облаци — нещо необичайно за това време на годината. Обикновено в Северна Калифорния има два сезона — влажен и сух, които никога не се смесват. През последните години обаче започна да вали през лятото и да остава сухо през зимата. Уверен съм, че това е някакъв космически замисъл на Бог да ни вземе акъла. Бяха се появили цели религии, целящи да обяснят защо Бог е решил да постъпи така. Този проблем обаче не ме вълнува. Ударът си е удар, независимо кой го извършва.
— А Питър? — пита Тоби.
— Какво Питър?
— И той просто играе, нали? И това ли е част от номера?
— Тоби, задаваш много въпроси.
— Любопитен съм.
— Любопитството е вредно.
— Просто ми е странно, това е.
— Кое?
— Да си част от удара и да не знаеш какво става.
— Не се засягай. За твое добро е. Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре.
Тоби изсумтява. Може би в знак на съгласие, а защо не дори като знак за съзряването си, за това, че най-сетне приема, че някои неща са непознаваеми. А може пък да си е просто изсумтяване, несъзнателно прочистване на гърлото и нищо повече.
32
Големият въпрос на всеки удар е как да го завършиш. Лесно е да откраднеш пари от някого; проблемът е в измъкването. Не искаш жертвата ти да отиде в полицията или — ако е богат, влиятелен и опасен човек — да тръгне по петите ти сам и да те гони до края на света.