Осъденият бе въведен в двора на слоновете. Там беше сложен един огромен пън. Съблякоха му дрехите, вързаха го и сложиха главата му на дръвника.
Мунин влезе в двора, воден от своя гледач, който беше получил необходимите заповеди за наказанието на нещастния пълководец: трябваше да остави животното да действа, както намери за добре.
Щом видя жертвата си, слонът нададе ужасен рев. Очите му се наляха с кръв и той се затича напред.
— Пуснете Мунин — извика махараджата. Животното отиде при осъдения, хвана го с хобота си и му настъпи главата. Кръв плисна наоколо. Нещастникът беше мъртъв и свирепият махараджа можеше да бъде доволен от отмъщението си.
Същата вечер в палата имаше голямо празненство. Принцът се веселеше и заспа под звуците на дивата музика на своите баядери.
— Мизора, искаш ли да ти кажа кой беше този пълководец?
— Кажи.
— Моят брат… А махараджата, който го уби по този начин, е твоят брат…
Нов поход
В стаята настъпи дълбоко мълчание. Мизора не посмя да защити брат си, дори не повдигна очите си към Царя на ловците на бисери.
Високомерният й и ироничен израз бе изчезнал. Лицето й беше пребледняло.
— Какво мислиш за тази история? — попита накрая Амали.
— Бях чувала смътно за нея — отговори принцесата, без да го погледне. — На мене ли искаш да отмъстиш за смъртта на брат си? Тогава вземи сабята си и ме убий.
— Царят на ловците на бисери не е подлец, за да се нахвърля върху жена. Аз мразя брат ти, а не теб. На него ще си отмъстя.
— Тогава защо ме доведе тук?
— За да изтръгна от ръцете му малкия Мадури, когото държи в залог. Той ще заповяда да го убият, ако предприема нещо срещу неговото царство.
— Надявам се, че брат ми ще ти го върне.
— Ако иска да те освободи, трябва да ми го даде в замяна.
— Значи ще бъда пленница, докато брат ми не ти върне Мадури?
— Да, Мизора.
— Затворът не е лош — каза младото момиче, като се върна пак на ироничния си тон. — Царят на ловците на бисери притежава замък, който може да съперничи с палата на моя брат. Но има един недостатък.
— Какъв?
— Че е по-слаб.
— Не разбирам.
— Ще разбереш, когато войниците на брат ми дойдат да го обсадят и разрушат.
— Откъде ще дойдат? — попита Амали шеговито.
— Ще намерят начин да се изкачат на скалата.
— Казах ти вече, че не се страхувам от тях.
— Англичаните също ще дойдат.
— По-добре е да не се бъркат.
— Ще дойдат и войниците на Манаар, за да освободят своя принц.
— Държиш ли да го освободя?
— Все ми е едно.
— Но той те обича — промълви с чужд глас Царят на ловците на бисери.
— Неприятно ли ти е? — попита Мизора, учудена от този глас.
Амали махна с ръка и каза:
— Сбогом. Твоят затвор се състои от най-хубавите стаи на моя замък. На твое разположение са и всички слуги. Ще имаш всичко, което пожелаеш, освен свободата.
Той се обърна и излезе, без да дочака отговор. Когато стигна до прага на вратата, той внезапно се обърна и погледна пленницата. Очите й, толкова мрачни до преди малко, сега сияеха. Той си пое дъх и бързо излезе, страхувайки се, че няма да успее да сдържи напиращите на устните му думи.
В съседната стая Дурга го чакаше с четирима индуси, въоръжени до зъби.
— Какво ще заповядаш, господарю? — попита той.
— Постави стража на всички врати. Мизора не трябва да излиза от своите стаи, но не искам да се отнасят с нея като с пленница, а да й се отдава подобаващата на сестрата на един махараджа почит.
— Кога ще отплаваме за Яфнапатам?
— Привечер, Дурга. Ще избереш измежду най-храбрите тридесет души и ще вземеш още оръдия на „Бангалор“. Какво прави принцът на Манаар?
— Спи, господарю.
— Да не се изпуска от очи нито за секунда до нашето завръщане. Той може да стане опасен.
Амали прекоси няколко стаи, слезе по една мраморна стълба, излезе от замъка и седна на скалата.
Не се виждаше никакъв кораб. В далечината се забелязваха няколко малки черни точки. Това бяха гемиите на ловците на бисери, които отиваха към рифовете на Манаар.
Амали ги проследи известно време с учуден поглед, после изведнъж се обърна и погледна към прозорците на замъка си.
На една веранда над балюстрадата от розов мрамор забеляза една глава.
Амали трепна, като я видя.
— Мизора! — прошепна той.
Погледите, им се срещнаха. В очите на младото момиче нямаше омраза. Напротив, в тях се четеше тиха, нежна тъга.
Гордият воин и младата принцеса останаха за миг неподвижни, впили поглед един в друг. После тя махна с ръка за сбогом и бавно се обърна.