След като мина между двете островчета, образуващи нещо като преграда, „Бангалор“ навлезе в канала. Дълбоката тишина се нарушаваше от време на време от гмуркания във водата, което показваше присъствието на влечугите.
Амали се взираше в тъмнината. Дурга измерваше дълбочината на водата, за да не заседне някъде гемията.
Зората вече започваше да избистря небето, когато до ушите им достигна грохота от недалечен пушечен залп.
— Какво означава това? — прошепна Амали, като отстъпи руля на един от моряците. — Доколкото знам, бреговете на това езеро винаги са били необитаеми. Те гъмжат от диви зверове.
— Може да са ловци — предположи Дурга.
— Кой ще посмее да ловува в тази джунгла?
В този момент се чу втори гърмеж.
— Пак! — извика Амали.
— Може би е сигнал за опасност.
— От кого?
— Кой знае? Я слушай!
— Та това е оръдие!
— Сигурно наблизо се води някаква битка.
— Кои ли се бият?
— Предполагам, че това са войниците на Яфнапатам и диваците от вътрешността. Понякога те напускат непристъпните си убежища в гората и нападат.
— Да, знам това, Дурга. Те нападат понякога и лодките на ловците на бисери.
— Да се върнем ли назад или да продължим?
— Миризмата на барут ме опиянява!
— Но чия страна ще вземем — на Яфнапатам или на диваците?
— Това ще решим, когато пристигнем на самото място. Всички да вземат оръжието си. Пълни ли са оръдията?
— Да, господарю — отвърна Дурга.
Амали пое руля и внимателно заобиколи подводните скали.
Слънцето вече се показваше над дърветата. Гърмежите ставаха все по-чести и по-близки. Амали остави руля и взе карабината си в ръка.
Внезапно се разнесе страшен рев. Сякаш дивите зверове нападаха някое селище.
— Това са дивите обитатели на горите — каза Амали. — Те са свирепи и безстрашни. Но за щастие нямат огнестрелно оръжие.
— Кого ли нападат?
— Скоро ще разберем.
На мястото, където вече са намираха, каналът правеше завой. Изглежда нападението ставаше зад ръкава.
Когато гемията подмина гористия остров, пред очите на всички се откри страшна картина. При входа на езерото, където трябваше да спре „Бангалор“, в пясъка беше заседнала гемия с две платна, които индийците наричат пинаси. Тя стоеше неподвижна, обвита в гъст дим.
От време на време се чуваше оръдеен гърмеж. Оръдието обстрелваше малките лодки, които заобикаляха гемията. Лодките бяха пълни с полуголи хора със свирепо изражение, които при всеки гърмеж надаваха ужасни викове. Имаше най-малко двеста души. На гемията, сред барутния дим, се виждаха шепа индуси, които стреляха непрекъснато по нападателите и изобщо не мислеха да отстъпват.
— Това ли са кандиотите от гората? — попита Дурга.
— Да — отвърна Амали. — Те искат да заграбят гемията и да изколят екипажа й.
— Защо не се опитат да избягат?
— Не виждаш ли, че са заседнали в пясъка?
— Господарю, между индусите виждам един бял. Ето го, онзи, който стреля с оръдието.
— Видях го.
— Англичанин ли е?
— Независимо дали е англичанин, французин или португалец, ние ще му се притечем на помощ. Няма да позволим на тези диваци да унищожат екипажа.
„Бангалор“ напредваше бавно, защото вятърът беше стихнал и моряците гребяха с весла. Появата на гемията не смути нападателите, тъй като помислиха, че им идва подкрепа. Но после веднага разбраха грешката си. Те видяха, че индусите оставят греблата и се залавят за оръжието, а на мачтата се появява непознато тъмно знаме.
Диваците отново нададоха войнствени викове и заразмахваха ножове, саби и тежки топори. Те се насочиха към „Бангалор“, убедени, че лесно ще го превземат.
Царят на ловците на бисери се изправи, подпря карабината до рамото си и извика:
— Оръдията да открият огън! Разчистете ми пътя!
Гемията пламна като кратер на изригващ вулкан. Оръдията стреляха едно след друго. Най-близките лодки бяха унищожени. Войнствените викове стихнаха. Чуха се стонове на предсмъртна агония и сърцераздирателни писъци.
— Не са останали много — каза Дурга.
— Тези диваци няма да се отстранят от пътя ни така лесно — отвърна Амали, който познаваше упорития характер на кандиотите. — Продължавайте да стреляте с оръдията.
Бяха улучени пет лодки и те потънаха във водата заедно с убитите и ранените. „Бангалор“ се отправи към заседналата гемия. Екипажът й продължаваше да се защищава с малкото си оръдие.
— Бели хора! — извика Амали.
Един европеец, облечен с памучни дрехи и сламена шапка, се спусна към носа на гемията. В ръката си държеше карабина, която още димеше.
— Кой сте вие? — попита той.
— Ваш приятел — Царят на ловците на бисери. Напуснете вашата гемия, тя и без това е заседнала, и елате на моята.