Амали подпря глава на руля, поглади два-три пъти брадата си и замълча.
Като видяха, че гемията на техния господар няма да напусне скоро тези води, ловците на бисери се отправиха към рифовете и започнаха своята работа.
Екипажът на всяка гемия се състоеше от двадесет души: десет гребци и десет гмуркачи, ръководени от един опитен водач.
Гребците наблюдаваха водата и се мъчеха да прогонят акулите, а гмуркачите се спускаха на дъното, за да събират бисерните миди.
Ловът на бисери край рифовете на Манаар датира още от времето, когато в тези места са господствали бенгалите. Ловците се стараят да не унищожават напълно скъпоценните мекотели. За тази работа е нужна необикновена смелост и голяма сръчност.
Когато гмуркачът стигне до мястото, където се знае, че има бисерни миди, той опасва гърдите си с колан, на който виси нож. С него той се защищава от акулите. На врата си окачва мрежа и смело се спуска в дълбините на океана, като предварително завързва на краката си камък, за да потъва по-бързо.
Когато стигне пясъка, той се стреми да събере възможно най-много миди, напълва мрежата, после се оттласква от дъното и с помощта на едно въже изплува на повърхността.
Работата под водата трае около една минута. Гмуркачите излизат ужасно изтощени. Много от тях след това получават кръвоизливи от носа, ушите и дори от очите.
Някои издържат под водата дори две минути, но те остаряват много скоро; зрението им отслабва, тялото им се покрива с трудно заздравяващи рани и след няколко години стават негодни за работа.
Вечерта, след като приберат улова, гемиите се връщат край бреговете на Цейлон или околните малки острови. Ловците изсипват мидите на купища и ги оставят да умрат.
Когато слънцето разложи напълно живата материя, хората започват да търсят бисерите, класират ги според големината и ценността им и ги изнасят на пазара.
Не всички уловени миди съдържат бисери. Много от бисерите имат различни недостатъци и нямат голяма стойност. Въпреки това в рифовете край Манаар годишно се ловят бисери за около тридесет-четиридесет милиона франка.
Измина близо час, откакто Амали се бе затворил в себе си. Внезапно един ужасен вик го изтръгна от неговия унес.
— Какво има, Дурга? — попита той.
— Акула нападна един гмуркач, господарю.
— Къде?
— Нещастникът тъкмо излизаше на повърхността, когато изведнъж изчезна. Сигурно вече е изяден.
Амали бързо хвърли шала и свали робата си. Сред ловците в близките гемии настъпи голяма суматоха. Гмуркачите бягаха и кре-щяха.
Във водата се очертаваше някаква огромна маса, която се движеше бързо и описваше широки кръгове.
Беше гигантска акула, дълга повече от седем метра. Чудовищната й паст можеше да погълне наведнъж цял човек.
Тя беше оставила плячката да й се изплъзне и сега напразно я търсеше. Акулата ту слизаше до дъното, ту изплуваше на повърхността.
От време на време опашката й се издигаше над водата и започваше да пляска по нея, но после отново изчезваше.
Нямаше и следа от гмуркача. Дали беше избягал, плувайки под водата, или пък лежеше в безсъзнание някъде по скалите?
Амали застана прав до носа на гемията и се приготви да скочи във водата. В този момент акулата се намираше на около петна десет метра разстояние от него.
— Не я нападай, господарю — извика Дурга. — Това е същата акула, която разкъса двамата гмуркачи от Манамбад.
На устните на Амали се появи презрителна усмивка. Той отвърна със звучния си глас:
— Ще отмъстя за всички.
После захапа ножа със зъби, хвърли се във водата и започна бързо да плува по повърхността. След малко потъна в дълбините Гмуркачите престанаха да крещят: те знаеха че изчезналият ще бъде или изваден, или отмъстен. Дурга, който се страхуваше да не се случи нещастие с неговия господар, свали дългата си роба и стисна камата си. Наведен над оградата, той наблюдаваше океана, клатеше глава и мърмореше:
— Каква лудост!… Но няма съмнение, че Амали е най-смелият човек в архипелага. Той презира страха.
Зад него стояха моряците, бледи и мълчаливи.
Изминаха петнадесетина секунди. Царят на ловците на бисери не се показа. Водата изведнъж потъмня и беше невъзможно да се види какво става в нея.
— Ето го!
Този възглас се изтръгна от другарите на изчезналия гмуркач.
Дурга, без да изпуска камата си, се изправи.
— Къде е?
— Приближава се към вашата гемия.
Черната коса на Амали се показа над водата.
— Дръж, Дурга — каза той, — поеми гмуркача. Бързо, акулата ни преследва…
Той подаде едно безжизнено тяло, което веднага беше поето от десет ръце и положено върху палубата на гемията. От носа и ушите на гмуркача се стичаше кръв. По тялото му не се виждаше никаква рана, но той още не бе дошъл в съзнание.