— Дори и хиляда да са, пак няма да се откажем от плана си. С малко повече смелост и хитрост, под прикритието на нощта, сигурно ще стигнем до шатрата на момчето и ще го отвлечем.
— А стражата?
— Ще я обезвредим. Вашата задача е да склоните махараджата да отиде на лов.
— Ще направя всичко, което зависи от мен.
— Засега това е всичко, което искам от вас. А! Още нещо!
— Кажете.
— В качеството си на европейски ловец не може ли да бъда поканен от махараджата?
— Разчитайте на мен.
— Благодаря, главатарю.
— Трябва да се връщам при махараджата — каза Бенда и стана.
— Чувствувайте се като у дома си.
— Ще се възползваме от гостоприемството ви, защото сме много уморени и изгладнели. Кога ще се върнете?
— Привечер. Ще ви помоля да не произнасяте името на Амали пред слугите ми. Ако го направите, ще изложите на опасност и себе си, и мен.
Бенда излезе. Скоро слугите донесоха една богато наредена маса и я сложиха в средата на стаята. Широкият сребърен поднос беше отрупан с най-различни ястия, подправки и печен дивеч.
— Ето от какво се нуждаехме след цялото това нощно лутане из джунглата — възкликна Жан Баре.
Той се нахрани, запали си цигара и се изтегна спокойно на дивана. Подкани и Дурга да си почине и той също се възползва от хладната стая с мраморни стени и от пълната околна тишина, за да поспи.
Минаха четири-пет часа. Внезапно Жан Баре беше разбуден от някакъв глас, който говореше на самото му ухо:
— Господине, станете. Нямаме време за губене.
Баре скочи на крака.
— А! Вече сте се прибрали?
— Нося ви радостна вест. Довечера заминаваме.
— Но къде?
— Към гората. Щом предложих на махараджата да отидем на лов в джунглата, той веднага даде необходимите заповеди. Идеята да се попрочистят езерата от крокодилите му допадна.
— Тази вечер ли заминаваме?
— Махараджата иска да пренощуваме в гората. Преди да стигнем бреговете на езерото, той изяви желание да види как се борят новите слонове, дресирани неотдавна от маютите.
— С кого?
— С тигрите в джунглата.
— Значи ще направим двоен лов — извика Жан Баре с тържествуващ глас. — Казахте ли му, че и аз искам да дойда?
— Махараджата предоставя на ваше разположение един от своите слонове и ми възложи да бдя над вас. Иска да види как ловувате.
— Момчето ще дойде ли?
— То ще спи в шатра, съседна на тази на махараджата.
— Ще можем ли да изпълним нашия план още тази нощ?
— Не бързайте — каза главатарят. — Нека почакаме, докато стигнем бреговете на езерото, където ще можем да разчитаме на помощта на Амали и неговите хора. Нашият слон ни чака пред вратата. Предлагам да тръгнем веднага, за да присъстваме на шествието. Заслужава да се види.
Жан Баре и Дурга последваха Бенда. Пред двореца ги чакаше един голям, дресиран слон с разкошно седло. Човекът, който го караше, беше седнал на врата му между двете уши. Бенда и Жан Баре се покатериха по въжената стълба и седнаха на възглавничките в носилката.
Слонът потегли и прекоси със спокойна и отмерена стъпка града. Спря до една врата, където се беше събрала голяма тълпа, която очакваше да мине шествието.
Едва спрели, те чуха звуците на тромпети и тасове; появиха се войници с копринени знамена, на които бяха изобразени слънце, луна, слон, тигър, змии и множество други животни. След тях вървяха музикантите, следвани от въоръжени войници. Зад тях осем души, облечени в красиви копринени дрехи, носеха богато украсена носилка.
Махараджата беше облечен с нещо, прилично на роба, и с широки панталони от бяла коприна, които стигаха чак до петите. Червените му обувки бяха с извити носове. На главата си носеше кадифена шапчица с черни пера. На хълбока му висеше меч, поставен в златна ножница. В ръката си държеше бастун със сребърна дръжка, украсена с бисери и диаманти. Кожата му беше почти бяла. Чертите на лицето му имаха нещо сходно с тези на хубавата Мизора, но неговият израз бе неприветлив и свиреп.
Пред носилката на махараджата имаше друга една, по-малка. В нея седеше красиво дванадесет-тринадесетгодишно момче, с отлично телосложение, мургава кожа и големи черни очи с меланхоличен израз. Косата му беше дълга и гъста. То бе облечено с бяла копринена роба, обшита със злато, а на кръста си носеше разкошен пъстроцветен пояс.
Край носилката му вървяха осем войници, въоръжени с копия.
— Това ли е Мадури? — попита Жан Баре.
— Да, племенникът на Амали — отвърна съвсем тихо главатарят.
След носилката вървяха шест ловджийски слона. Върху тях седяха хора, въоръжени с пушки. След слоновете вървяха слугите на махараджата. Те водеха кучетата, носеха храна и различни, необходими за лова и престоя в джунглата, неща. Главатарят изчака да се източи цялото шествие и заповяда на пазача да подкара слона.