Жан Баре продължи да тича между съборените шатри и отиде при храста, където го чакаше Амали.
— Ето го — каза французинът.
— Мадури! — извика Амали. — Помниш ли ме?
— Чичо! — възкликна момчето. — Разбира се, че те помня.
— Да бягаме! Ти си свободен!
Тъкмо тръгваха, когато някой извика:
— Отвличат детето… Измяна! Измяна!
Този вик нададе един от любимците на махараджата, който беше избягал в същата посока. Като го видя, че се приближава с изваден меч, Жан Баре стреля. Любимецът на махараджата падна на земята.
Но за нещастие той не бе крещял напразно. Няколко души, които тичаха към езерото, го чуха и забелязаха французина. Те също започнаха да викат:
— Отвличат Мадури… Измяна!
Въпреки че слоновете продължаваха да вилнеят, няколко войници се спуснаха след бегълците.
— Към езерото! — кресна Жан Баре.
Те скоро преминаха през малкия канал и навлязоха в джунглата. Амали носеше момчето. Той дори не усещаше товара си и вървеше най-бързо от всички. Французинът беше останал малко назад, за да може да стреля по преследвачите.
Виковете продължаваха. Всички синхали се спуснаха след тях. Махараджата ги окуражаваше.
След десетина минути стигнаха до езерото. Преследваха ги двадесетина синхали, които непрекъснато стреляха по тях.
Лодката беше на брега. С един тласък Дурга я бутна във водата. Жан Баре стреля по двама от преследвачите, които бяха най-близо до тях, и те паднаха мъртви на брега.
Всички успяха да се качат. Лодката се понесе бързо към островите.
Амали и французинът откриха огън по преследвачите, но и те стреляха. С всяка изминала минута броят на синхалите се увеличаваше. Куршумите им свиреха около лодката.
— Наведи се — извика Амали на Мадури.
В този момент един куршум удари едната страна на лодката и направи малка дупка, през която започна да нахлува вода.
След малко лодката беше пробита на още две места.
— Господарю — прошепна Дурга, — ние потъваме.
— Насочи лодката към отсрещния бряг на езерото — заповяда Амали и продължи да стреля. — Ще се спасим в джунглата.
Под напора на четирите весла малката лодка се движеше доста бързо. Тя стигаше вече брега, който отделяше езерото с широк и дълбок канал. Синхалите не можеха да го преплуват, тъй като в него имаше много крокодили.
Преследвачите бяха останали доста назад и прекратиха стрелбата, но виковете продължаваха.
— Викайте, викайте — изръмжа Жан Баре, който се мъчеше да изгребе с шапката си водата от лодката.
Изправен върху кърмата, Амали гледаше дали гемията му не се задава откъм островите.
— Идва ли? — попита главатарят на телохранителите на махараджата.
— Не още.
Макар и пълна с вода, лодката приближи първите крайбрежни храсталаци. С няколко удара на веслата Дурга и двамата моряци я изкараха на брега. Всички слязоха. Те бяха на около две мили от синхалите.
Но край брега се виждаха движещи се светлини, които изчезваха между дърветата.
— Амали — каза Жан Баре, — те секат дървета за салове.
— Да — потвърди Царят на ловците на бисери. — И ще тръгнат след нас.
— Ще чакате ли гемията?
— Не я виждам. Какво ли може да се е случило?
— Трябва да е заседнала някъде.
— Амали — обърна се към него главатарят, — не бива да оставаме тук. По-добре да тръгнем към джунглата. По-късно ще намерим гемията. Знам едно скривалище, където можем да почакаме, докато хората на махараджата се уморят да ни търсят.
— Далече ли е? — попита Жан Баре.
— Намира се в самата джунгла.
— Какво представлява това скривалище?
— Храм, посветен на Буда.
— За колко време можем да стигнем дотам?
— За два-три часа.
— Вижда ли се оттам езерото?
— Да. Храмът се намира на една височина.
— Тогава да вървим — каза Амали. — Гемията ми сигурно е заседнала, иначе щеше да бъде тук. По-късно ще я намерим. Хората ми ще ме чакат, докато се върна, независимо колко дълго ще се забавя.
— Да тръгваме — подкани ги главатарят. — Синхалите достигнаха до брега на канала.
— Води ни — съгласи се с него Амали и хвърли последен поглед към езерото.
— Един момент — намеси се Жан Баре. — Къде е вашата гемия?
— На същото място, където слязохте.
— До брега?
— Едно мостче го свързва с брега.
— Сега вече можем да тръгваме.
— Но защо ми задавате този въпрос?
— Представете си, че ни се наложи да се разделим. След като знаем къде се намира „Бангалор“, ние ще можем да се намерим по-лесно.
Те обърнаха гръб на езерото и бързо се отдалечиха. Дурга и главатарят вървяха напред. В гората беше съвсем тъмно. Вървеше се трудно, тъй като корените, клоните и храстите, които покриваха земята, затрудняваха придвижването. Но те си пробиваха път, без да спират.