— Радваш ли се, че си свободен? — попита Амали своя племенник.
— О! Да, чичо. Аз много се страхувах от махараджата и треперех от погледа му. Мислех си, че той ще ме убие, както уби баща ми.
— Повече никога няма да го видиш, моето момче. Аз ще те отведа на сигурно място, където не може да дойде нито махараджата, нито неговата войска. Мизора също ли те плашеше?
— Не, чичо. Тя беше много добра към мен и постоянно ме галеше. Когато видеше, че брат й е пиян, тя ме скриваше, защото се страхуваше за живота ми.
— Значи не изпитваш никаква омраза към нея?
— Напротив, аз я обичам като сестра.
— Знаеш ли къде е тя сега?
— Казаха ми, че морски разбойници са я хванали и са я убили.
— Това е лъжа. Тези морски разбойници са моите хора. Мизора е моя пленница.
— При нея ли ме водиш?
— Да.
— Ето джунглата — обади се главатарят.
— Напълнете карабините си. Може да срещнем диви зверове.
— Жан Баре е с нас — засмя се Амали.
— Той е отличен стрелец — добави Дурга.
— Видях го как стреля.
— Тихо — прошепна главатарят. — Трябва да бъдем внимателни.
Вървенето през гъстата и трънлива растителност на джунглата беше много трудно и мъчително.
От време на време се чуваха тайнствени шумове, които ту се увеличаваха, ту затихваха. Между трънливите храсти се появяваха скачащи сенки, които внезапно изчезваха. Изведнъж капитанът, който вървеше най-напред, даде знак на Дурга и спря.
— Нещо идва насам — каза той тихо.
— Сигурно е някой глиган.
— Не. Това животно трябва да е по-голямо. Да се скрием, докато мине.
Те се притаиха в храстите, с поставени на спусъка на карабините пръсти.
— Сигурно е някой носорог — предположи Амали. — Дано не ни нападне. Тези чудовища не виждат надалеч, но обонянието им е добре развито.
— Ето го — посочи Дурга.
Показа се някаква огромна маса. Животното спря и започна шумно да диша. След това продължи пътя си, минавайки на четири крачки от групата.
— Наистина беше носорог — каза Амали, когато храстите престанаха да шумолят. — Ако ни беше забелязал, щеше да ни изтърбуши! Нашите куршуми не можеха да го спрат.
— Да тръгваме — предложи главатарят.
— Синхалите вече не се чуват — забеляза французинът.
— Те ни търсят, но ще им трябва много време, докато открият следите ни.
— Скоро ли ще стигнем храма? — попита Дурга.
— Да, отвърна Бенда.
Те продължаваха да вървят, редувайки се в носенето на детето. Трябваше да се спират още на два пъти, за да не ги забележат преминаващите носорози. Най-накрая водачът спря и каза:
— Пристигнахме.
— Не виждам нищо — призна Жан Баре.
— Почакайте да минем тези бамбуци.
— Има ли празно място около храма?
— Да.
— Тогава ще можем да забележим синхалите, ако се приближат.
Главатарят започна да си пробива път между бамбуците и стигна до един хълм, на който се издигаше храмът. Той имаше много прозорци.
— Това е индуският храм — каза той. — Ще имаме подслон в тази нощ.
Пристигането на синхалите
В горите и джунглите на Цейлон има много стари храмове, посветени на Буда, който според вярващите е живял на този остров, преди да замине за Индия, където започнал да проповядва новата си религия.
Храмът, в който прекараха нощта нашите герои, бе малък и имаше само един свод. Наоколо се виждаха полуразрушени стени украсени с примитивни скулптури. Главатарят, със заредена карабина в ръка, влезе първи. Вратата беше отворена. Може би някой див звяр се бе скрил вътре.
— Да влезем — прошепна французинът.
Те се изкачиха по стълбата, която водеше в храма, и спряха пред вратата, за да огледат вътрешността му. Вътре цареше пълен мрак и не се виждаше нищо.
— Сякаш се намираме в пещера — каза французинът.
— Виждам нещо светло в тъмнината — добави Дурга.
— Може би е някой звяр! Да запалим нещо, господа, този мрак не ми харесва.
— Потърсете суха тръстика — нареди Амали на двамата моряци.
— Бъдете готови за стрелба — предупреди главатарят. — Виждам две светещи точки, които се движат. Сигурно това са очите на някой хищник.
Двамата моряци се върнаха и донесоха по един сноп сухи тръстики. С помощта на кремък Жан Баре запали двата снопа и ги хвърли в храма.
До статуята на Буда се беше свило някакво животно. Внезапната светлина го накара да подскочи и то избяга в най-тъмния ъгъл на храма.
— Леопард! — извика французинът.
— Това му е леговището — предположи Амали. — Вижте купчината кости до статуята.
— Как да го прогоним? — попита главатарят.