— Видяхте ли? — попита той французина, който се беше повдигнал.
— Да. Ние сме обградени.
— Несъмнено.
— Да бягаме ли?
— Предпочитам да останем тук, тъй като можем да се прикрием. Освен това не смея да предприема нападение заради Мадури. Не се страхувам за себе си, но ако уловят момчето, всичките ми планове ще се провалят.
— Да го скрием. Когато опасността премине, ще дойдем да го потърсим.
— Но къде? Те веднага ще го намерят.
— Пред статуята на Буда видях малък кръгъл отвор, който сигурно води в някоя гробница или подземие. Да проверим.
Те повикаха двамата моряци, за да бдят пред храма, и се приближиха към статуята. Там видяха една плоча с халка. Французинът и Амали прокараха през халката цевта на една пушка и с големи усилия успяха да отместят плочата. Отдолу се показа дупка, дълбока около два метра.
— Къде ли води? — попита Амали. — Дали не е някой таен изход?
— Изглежда, че е така — отвърна Жан Баре.
— А защо е толкова тесен отворът? Колкото и слаб да е човек, пак не може се провре през него.
— За Мадури е напълно достатъчен.
— Да, той може да влезе в него. Така ще бъде на сигурно място.
— Да не губим време — прекъсна ги главатарят.
Събудиха момчето, което спеше на легло от листа, и го заведоха до отвора.
— Искаме да те спасим — започна Амали. — Тук има едно скривалище, в което не може да влезе възрастен човек. В случай на нужда то може да ти послужи.
Момчето взе меча и тръстиката. Отворът беше тесен дори и за него, но то успя да се провре.
— Какво виждаш? — попита Амали.
— Един коридор.
— Къде води?
— Ще видя.
Момчето тръгна, размахвайки тръстиката, за да съживи пламъка й. След малко се върна.
— Чичо — каза то. — Този коридор води до една решетка извън стените на храма.
— Има ли достатъчно въздух?
— Да.
— Ние ще ти хвърлим листа, за да се разположиш на меко. Ти ще останеш тук, докато премине опасността.
— Ще направя всичко, което поискаш.
— Каквото и да се случи, не се издавай. Дори да ни заловят.
— Здрава ли е решетката? — попита Жан Баре.
— Не много. Влагата е разяла желязото.
— Можеш ли да я счупиш?
— С меча си ще мога да изкъртя железата.
Амали хвърли в дупката сноп бананови листа, даде на момчето двата си револвера и му поръча:
— Спи и не се грижи за нас. Дори ако почнем да се бием, ти не се безпокой.
След това сложи плочата на мястото й, разрови земята наоколо и закри пукнатината. Тъкмо се изправяше, когато един от моряците влезе и съобщи:
— Синхалите на махараджата идват.
Бягството на Жан Баре
Царят на ловците на бисери, Жан Баре и главатарят изскочиха бързо от храма. Дурга и моряците бяха коленичили зад една статуя, която се издигаше па средата на поляната.
— Господарю — съобщи помощникът на Амали, — синхалите са открили скривалището ни.
— Видя ли ги?
— Чух кучешки лай.
— Къде?
— Идваше от бамбуците пред нас. Хората сигурно са се скрили зад тях.
От далечината долетя нов лай.
— Това значи, че и други хора прекосяват джунглата — каза французинът. — Амали, сега можем да напуснем храма. Мадури няма да ни пречи на бягството. Все някой от нас ще стигне до езерото.
— Но какво ще стане с Мадури?
— Ще се върнем за него по-късно. Решавайте, преди синхалите да са ни обсадили. Мракът е непроницаем, а джунглата — гъста. Провирайки се между дърветата, ще можем да избягаме.
— Да, имате право, Жан Баре… Всички ли сте съгласни?
— Всички.
— Дурга ще върви най-отпред. Моряците — отзад.
Слязоха предпазливо по стълбата и се промъкнаха покрай стените на храма, прикривайки се зад храсталаците. После поеха през джунглата със заредени пушки в ръце. Кучешкият лай ги предупреди, че преследвачите са съвсем наблизо.
— Идват — каза Жан Баре.
Чуха се викове. Синхалите нападаха храма.
— Ако бяхме изчакали още няколко минути, щяхме да бъдем заловени — забеляза французинът. — Докато ни търсят, ние ще вземем преднина.
— Страхувам се за Мадури — прошепна Амали.
— Няма да го намерят. Дори да открият плочата, те не могат да слязат в неговото скривалище. Той е на по-сигурно място от нас.
Чуха се гърмежи. Неприятелите стреляха по храма и статуята на Буда. Внезапно шумът утихна. Синхалите бяха влезли в храма.
— Търсете ни — усмихна се иронично Дурга. — Ние ще използваме времето, което вие губите.
Те тичаха задъхани, за да стигнат възможно по-скоро до езерото и „Бангалор“. Но тръстиките ги принуждаваха да заобикалят. Влажната земя също забавяше бягството им. Внезапно почвата под тях стана рохкава и те затънаха до колене. С големи усилия успяха да се измъкнат и продължиха пътя си. След двадесетина минути Дурга извика: