— Това няма да ме спаси от зъбите на крокодилите.
— Уви!
— Ако наистина мислиш така, пусни ме да си отида.
— Невъзможно. Ще се простя с главата си, ако сторя това.
— Тогава ме заведи при махараджата.
— За голямо съжаление точно това ще трябва да направя.
— Амали успял ли е да се спаси?
— Да, с цялата си група.
— А вторият отряд?
— Настигнахме го и го разбихме.
— Разбихте? — повтори бледен французинът. — А Мадури?
— Той е в ръцете ни.
Ледена пот изби по челото на Жан Баре.
— Мадури пленник!… Тогава всичко е свършено!… Бедният Амали!
Донесоха три носилки. Едната от тях беше вече заета. През платното не можеше да се види кой е в нея, но това не беше трудно да се отгатне.
— Сигурен съм, че е Мадури — прошепна французинът.
Двама души хванаха Жан Баре, обвиха го в платно и го сложиха на една от носилките. Четирима души повдигнаха носилката и я понесоха бързо. Зад нея тръгна отряд от сто души.
Жан Баре се опитваше в продължение на половин час да разхлаби въжетата, които го стягаха, но разбра, че нищо не може да направи, и се примири със съдбата си.
Носачите продължаваха да тичат. Изминаха четири часа, които на пленника се сториха цяла вечност. После носачите започнаха да вървят по-бавно. През платното проникна малко светлина.
— Пристигнахме ли вече? — питаше се французинът.
Тъкмо се канеше да зададе въпроса гласно на носачите, когато му се стори, че от далечината долитат викове и гърмежи. Покривалото на носилката се вдигна и Жан Баре видя до себе си други две носилки, оградени от войници.
— Къде сме? — попита той.
— Близо до Яфнапатам.
— Да не би да се води битка по улиците на столицата?
— Става нещо. В далечината се виждат пушеци. Чуваме и пукотевица.
Началникът на конвоя говореше въодушевено с някого. Жан Баре дочу думите: „Въстание, въстание.“
Почивката продължи пет минути. После носилката бе покрита отново и носачите я понесоха.
Виковете и гърмежите ставаха все по-близки.
Носачите вървяха около двадесет минути. Внезапно се чу повелителен глас:
— Стой! Кого носите?
— Пленници.
— Ако се противите, ще ви избием.
— Махнете се от пътя ни. Ние отиваме при махараджата! — отвърна му друг глас.
Това предизвика възмущение.
— Долу махараджата! Смърт на тиранина! Пуснете пленниците!
Двадесетина ръце раздраха покривалото на Жан Баре и той видя, че е заобиколен от войниците от конвоя.
Радостен възглас се изтръгна из стотина гърла.
— Белият човек! Спасителят на Амали! Да живее французинът!
Само за миг Жан Баре беше развързан и понесен на ръце. Отначало помисли, че сънува.
Един човек, който носеше на главата си паунови пера, се приближи до него и му каза:
— Аз съм брат на Бенда, когото вие спасихте. Искате ли да застанете начело на нашето въстание?
— Нищо не разбирам — прошепна французинът.
— Научихме, че Амали е слязъл на брега заедно с ловците на бисери, за да завладее царството на своите деди и да отмъсти за брат си. Целият народ въстана срещу махараджата. Градът е в пламъци. Бият се по всички улици, които водят към палата, пазен от кандиотите. Провъзгласихме Амали за махараджа.
— Амали се отказа от трона, още преди да го е получил. Но приемникът му е тук.
— Вие ли?
— Не!… Мадури, синът на убития брат на Амали, законният наследник на трона.
— Къде е той?
— Ето го!
Жан Баре отиде при втората носилка, раздра платното и показа младия принц.
Чу се радостен възглас:
— Да живее Мадури! Да живее нашият махараджа!
Десет ръце издигнаха момчето и го понесоха триумфално.
— Какво ще правим сега? — попита Жан Баре брата на Бенда.
— Ще тръгнем заедно с другите към палата, за да го превземем.
— Искате да убиете махараджата?
— Не, само ще го пленим. Мадури и Амали ще решат съдбата му.
— Да тръгваме!
— Ще ви наричам наш генерал. Не отказвайте.
— Приемам. Колко са вашите войници?
— Шестстотин. Останалите са хора от народа.
— Нека начело застанат военните. Другите ще вървят след тях, за да помагат в случай на нужда.
Братът на Бенда изсвири два пъти със свирката си. След петнадесет минути триста войници бяха наредени в две колони и готови за поход.
— Аз ще поема командването на първата колона — заяви Жан Баре на Дурга, — а на теб поверявам втората. Същевременно трябва да бдим и над Мадури.
— Този път никой не може да ми го отнеме.
— Напред! — изкомандва Жан Баре. — Пригответе оръжията си.
След половин час отрядите стигнаха до царския палат. Кандиотите ги посрещнаха с изстрели.
Но Жан Баре дори не мръдна. Войниците му се спуснаха напред като ураган и предизвикаха паника сред хората на махараджата. За да забавят нападението на въстаниците, те подпалиха къщите по улицата, водеща към палата.