— Всички ли ще избием?
— Не, не всички. Внимавайте да не падне и косъм от главата на Мизора. Нея искам да имам жива и здрава.
— Ще я имаш скоро, господарю — обещаха в един глас ловците на бисери.
— Опънете платната, вдигнете котвите и да потегляме.
След две минути „Бангалор“ напусна малкия залив, избягвайки плитките места и скалите, които бяха разположени около групата острови.
Дурга и още шест души застанаха пред оръдията. Амали пое командуването.
От север задуха хладен вятър. Започнаха да се надигат вълни, които шумно се разбиваха в скалите.
Гемията на синхалите напредваше бързо и оставяше след себе си дълга, сребриста бразда.
Тя нарастваше с всяка изминала минута и плаваше на изток, за да намери пристан в дълбокия залив на остров Цейлон.
Но вместо да се отправи към скалите, край които трябваше да мине, тя направи завой.
— Дали не са ни забелязали? — попита Амали, когато „Бангалор“ обиколи последния от малките острови и излезе в океана.
— Струва ми се — отвърна неговият помощник, — че са надушили опасността.
— Принцът на Манаар сигурно е предупредил Мизора за намеренията ми.
— Той я следва и се мъчи да не я загуби от погледа си.
— Корабът също се обърна нататък. Но докато той дойде, ние вече ще сме си свършили работата.
— Да, но после той ще тръгне след нас, господарю.
— Ще го подмамим към скалистите места край Битор — изрече с тайнствена усмивка Амали.
— Не разбирам — каза Дурга.
— Ако англичаните ни проследят, ще им предложа една зловеща игра. Те няма да открият нашето убежище.
— Подводните скали при Битор са много опасни. Внимавай!
— Амали знае добре това, Дурга. Ще мина над тях, без да ги докосна с кораба си. Само Мизора да падне в ръцете ми. Останалото е лесно.
И добави с висок глас:
— Храбреци мои! Гответе се!
„Бангалор“ заплава право към позлатената гемия на синхалите. Бяха на около сто крачки от нея.
Като видяха, че Царят на ловците на бисери иска да препречи пътя им, синхалите се насочиха към подводните скали, които преди малко искаха да избегнат.
Малката им гемия не бе в състояние да се противопостави на Амали, тъй като нямаше на борда си никакво огнестрелно оръжие. Те искаха да избягат и да стигнат възможно по-бързо брега.
Но Амали не беше човек, който се оставя да бъде изигран, нито пък да изпусне желаната плячка. „Бангалор“ направи бърз завой.
Като стигна на около четиридесет крачки от гемията, Царят на ловците на бисери повери руля на един от моряците, взе револвера и извитата си сабя, затича се към задната част на „Бангалор“ и извика:
— Спри! Оттук не можете да минете!… Върнете се или ще стреляме!
Един добре облечен офицер с дълго пауново перо на чалмата се приближи бързо до Мизора и се приготви да я защищава. В ръцете си държеше два револвера със седефени дръжки.
— Кой сте вие? Какво искате? — попита той, докато неговите хора, оставили веслата, вадеха сабите си.
— Аз съм Царят на ловците на бисери — произнесе Амали със заплашителен глас. — Всеки, който ми се противопостави, ще бъде убит.
Като чу това име, Мизора извика ужасена:
— Неприятелят на моя брат!
— Долу оръжията! — заповяда Амали, докато „Бангалор“ се приближаваше към гемията.
— Ето ги! — кресна офицерът.
Две светкавици разцепиха тъмнината. В същия миг „Бангалор“ и гемията се сблъскаха и гюлетата на оръдията прехвърчаха над ловците на бисери.
— Хайде, момчета! — извика Царят на ловците на бисери и откри огън.
Офицерът бе улучен в гърдите. Той извика и се свлече в краката на Мизора.
Тъкмо когато Амали се канеше да се спусне в неприятелската гемия, от нея отекна оръдеен изстрел и разби слоновата глава, която украсяваше носа на „Бангалор“: изстрелът бе даден от принца на Манаар.
— Отвърнете на принца — заповяда Амали. — А вие нападнете неприятелската гемия.
Двадесет и четиримата синхалски гребци, окуражени от численото си превъзходство, стояха около своята принцеса, готови за отбрана.
Амали, последван от десетина свои хора, се спусна в гемията. Той се нахвърли върху групата синхали, които му препречваха пътя, а моряците му ги нападнаха в гръб, за да ги принудят да се отстранят от Мизора.
В това време Дурга и останалите моряци стреляха непрекъснато по гемията на принца от Манаар, която се носеше с голяма бързина. Но люлеенето на гемията пречеше на точната стрелба.
Амали, който виждаше, че и друг се притичва да помогне на Мизора, викаше непрекъснато:
— Смелост! Още едно, последно усилие и победата е наша.
С два удара на сабята си той повали двама синхали, а трети падна след изстрела на револвера му.