Глупости, разбира се, ала когато избирам кандидат за работно място, се спирам на висок мъж не защото въпросният човек ще изпълнява задълженията си най-добре, а защото клиентът търси точно такъв мениджър. Намирам на фирмата клиент сносна глава, разположена върху високо тяло. Първата преценка са поверили на мен, защото не са достатъчно квалифицирани, а второто го виждат с очите си. Така и фрашканите с пари псевдоценители на изкуството, които идват на вернисажите на Диана, не притежават нужната квалификация, за да оценят даден портрет, но могат да прочетат подписа на художника. Светът гъмжи от хора, готови да платят луди пари за лоши картини на добри художници. И от посредствени умове върху високи тела.
Подкарах новото си волво S80 по криволичещия път нагоре до красивия ми и скъпичък дом във Воксенколен. Купих го, защото по време на огледа лицето на Диана придоби страдалческо изражение. Вената на челото ѝ, която винаги се издува, докато правим любов, посиня и започна да пулсира над очите ѝ с форма на бадеми. Тя вдигна дясната си ръка и приглади късата си красива сламеноруса коса зад ухото, сякаш за да чува по-добре и да се увери с ушите си, че очите ѝ не я лъжат — това е къщата на мечтите ѝ. Без да отрони дума, знаех какво чувства. Брокерът ни предупреди за постъпило предложение от хора, готови да платят милион и половина над обявената цена. Огънят в очите на Диана угасна, ала аз бях решил да купя тази къща. Защото само такава жертва би изкупила греха ми, задето я убедих да не роди детето. Изтъкнах ѝ какви ли не аргументи — вече дори не си ги спомням — но не ѝ признах истината. А именно: макар да живеехме само двамата върху площ от триста и двайсет безумно скъпи квадратни метра, при нас нямаше място за деца. По-точно — за дете и за мен. Познавах добре Диана. За разлика от мен тя беше извратено моногамна. Ако беше родила детето, щях да го намразя от първия ден. Затова предпочетох да ѝ осигуря ново начало. Дом, галерия.
Свих по алеята. Гаражната порта, разпознала колата, се отвори автоматично. Волвото се плъзна в хладния мрак, а двигателят заглъхна, докато портата зад мен се затваряше. Излязох от гаража през страничната врата и тръгнах по застланата с каменни плочи пътека към къщата — великолепна постройка от 1937-а, проектирана от Уве Банг — функционалистът, според когото целите на естетиката оправдават високите разходи. Тези му възгледи го правеха сродната душа на Диана. Често обмислях дали да не се преместим другаде, в някоя по-малка, по-обикновена, по-практична къща. Ала всеки път, когато се прибирах вкъщи и контурите изпъкваха под ниското следобедно слънце в играта на светлина и сенки, а есенната гора отзад пламтеше като червено злато, знаех, че това е невъзможно. Не можех да го направя, защото я обичах и не бих ѝ го причинил. Любовта ми включваше къщата, галерията, която гълташе цяло състояние, скъпите доказателства за обичта ми, съвършено ненужни на Диана, и не по джоба ни стандарт на живот. Правех всичко това, за да потуша копнежа ѝ да има дете.
Отключих си, събух си обувките и деактивирах алармата в рамките на позволените двайсет секунди. Иначе веднага подава сигнал в „Триполис“. С Диана дълго обсъждахме какъв да бъде кодът, преди да постигнем съгласие. Тя предложи „Деймиън“ — името на любимия ѝ художник Деймиън Хърст — но аз знаех, че е нарекла така нероденото ни дете, и затова настоях кодът да се състои от букви и числа, които не могат да се налучкат. И тя отстъпи. Както обикновено, сломих с твърдост нейната твърдост; Или по-точно нейната мекота. Защото Диана е отстъпчива. Не слаба, а мека и гъвкава като глината, където и най-лекият натиск оставя следи. Забележително — колкото повече отстъпва, толкова по-голяма и силна става. А аз ставам все по-слаб и фигурата ѝ се извисява над мен като гигантски ангел на небе от вина, чувство за неизпълнен дълг и гузна съвест. Независимо колко се претрепвам от работа, колко глави нося на клиентите ни, каква част от парите за допълнителни възнаграждения от централата в Стокхолм печеля, компенсацията пак не е достатъчна.