— Изглеждаш неустоимо сладък, когато станеш нетърпелив, скъпи — засмя се тя.
— Знаеш ли къде…
— Да, разбира се.
— Къде, къде?
— Ето го там — посочи тя.
Пред една от експресивните картини на Ньорум — окървавен мъж в садомазохистична кожена маска — стоеше елегантен, строен мъж в костюм. Светлината от прожекторите се отразяваше в лъскавия му череп със слънчев загар. Вените на слепоочието му бяха твърди, възлести; костюмът — ушит по мярка. По мое предположение „Севил Роу“. Риза без вратовръзка.
— Да го доведа ли, скъпи?
Кимнах и я проследих с поглед. Приготвих се. Забелязах колко благосклонно ми кимна, след като Диана ме посочи. Приближиха се. Усмихнах се, но не твърде широко и му протегнах ръка малко преди да застане пред мен, но без да избързвам. Обърнах срещу него цялото си тяло, погледнах го право в очите. Седемдесет и осем процента.
— Приятно ми е, Роджър Браун — произнесох и малкото си име на английски.
— Клас Граф. Удоволствието е мое.
Като изключим, че използва нетипична за норвежците вежлива фраза, говореше безупречно норвежки. Стисна ръката ми здраво, но без да прекалява и без да надвишава препоръчителните от етикета три секунди; дланта му беше топла и суха; погледът — спокоен, любопитен, буден; усмивката — непринудено дружелюбна. Единствената ми забележка се отнасяше към ръста му: надявах се да е по-висок. Той обаче нямаше и един и осемдесет. Почувствах се малко разочарован, още повече че холандците държат световния рекорд по антропометричен напредък със средна височина от 183,4 см.
Прозвуча акорд G11sus4 на китара. По-конкретно началният акорд от парчето на „Бийтълс“ „А Hard Day’s Night“ от едноименния албум, излязъл през 1964-а. Знаех го, защото не друг, а аз програмирах телефона — марка „Прада“ — да звъни с тази мелодия, преди да го подаря на Диана. Тя поднесе елегантното красиво бижу към ухото си, кимна да я извиним и се отдалечи.
— Разбрах, че живеете тук съвсем отскоро, господин Граф.
Давах си ясна сметка, че звуча като стар радиотеатър с моето прекалено официално обръщение, но предназначението на встъпителната фраза е да се приспособиш към събеседника и да подчертаеш колко по-висок статус има той с цел да го предразположиш. Преобразяването му щеше да настъпи веднага.
— На улица „Оскар“ наследих апартамент от баба ми. От няколко години никой не живее там и трябва да го ремонтирам.
— Така ли?
Повдигнах вежди с любопитна усмивка, но без да се натрапвам. Въпросителното ми изражение целеше да го подтикне да сподели още подробности, ако е човек, който познава и спазва социалните норми.
— Да. Отразява ми се добре след дългогодишен изтощителен труд.
Не виждах причина да не премина направо към въпроса.
— В „ХОТЕ“, доколкото разбрах.
Той ме погледна леко изненадан.
— Чували ли сте за тази фирма?
— „Патфайндър“ — основният конкурент на „ХОТЕ“ — е клиент на посредническата агенция за подбор на кадри, където работя. Името на тази фирма звучи ли ви познато?
— Горе-долу. Седалището им беше в Хуртен, ако не се лъжа. Малка, но много амбициозна компания, нали?
— През последните няколко месеца, когато сте се отдалечили от бранша, „Патфайндър“ се разрасна много.
— В бранша на GPS-технологиите нещата се случват с бързи темпове — отбеляза Граф и повъртя чашата с шампанско в ръка. — Всички планират експанзия. Мотото е „разрасни се или умри“.
— И аз останах с такова впечатление. Сигурно затова продадохте „ХОТЕ“ на по-голяма компания?
Граф се усмихна и по покафенялата му кожа около бледосините очи се появиха фини бръчици.
— Най-бързият начин да се разрасне една фирма е като стане част от голяма компания. Това е всеизвестен факт. Според експертите, фирмите, които не са сред петте гиганта за производство на GPS-технологии, са обречени на гибел.
— Но вие май не сте съгласен с тях?
— По мое мнение иновациите и гъвкавостта са най-важните условия една фирма да оцелее. А докато има достатъчно финансиране, малка единица, отговаряща на тези две условия, е по-важна от стремежа към окрупняване. Честно да си призная, макар продажбата на „ХОТЕ“ да ми донесе голяма печалба, не одобрявах това решение и веднага след това подадох молба за напускане. Явно не споделям господстващото мнение — по лицето му отново пробяга усмивка, която омекоти суровото му, но добре поддържано лице. — Вероятно просто в мен говори партизанинът. Ти какво мислиш?
Заговори ми на „ти“, добър знак.
— Знам единствено, че „Патфайндър“ си търсят усилено нов шеф — отвърнах и кимнах на Ник да донесе още шампанско за двама ни. — Мениджър, способен да устои на опитите на големи чуждестранни компании да глътнат фирмата.