Направо не вярвах на ушите си. Той запрати първата стъпка от разпита право в лицето ми и недвусмислено ми показа, че съм разкрит. Предложи да прескочим театъра. А после премина на втората стъпка от модела на Инбау, Рийд и Бъкли, която се нарича „проявете съчувствие към заподозрения, като възстановите нормалния ход на беседата“. А най-невероятното беше, че макар да знаех отлично какво прави Граф, у мен се породи чувството, за което толкова много бях чел: неудържимото желание на заподозрения да хвърли картите на масата. Направо ми идеше да избухна в гръмогласен смях.
— Не разбирам накъде биеш, Клас.
Мъчех се да звуча непринудено, ала усетих металическа нотка в гласа си. Мислите ми сякаш газеха из плодов сироп. Не успях да се мобилизирам за контраатака преди следващия му въпрос:
— Моята мотивация не е свързана с парите, Роджър, но ако искаш, не пречи да ги притиснем да увеличат заплатата. Една трета от повече пари…
… означава повече пари. Той пое разпита изцяло в свои ръце и от втората стъпка мина на седмата: Представяне на алтернативен въпрос. В нашия случай: предоставяш на заподозрения алтернативна мотивация, за да направи признание. Изпълнението му беше брилянтно. Би могъл, разбира се, да намеси в разговора семейството ми, да ми каже колко биха се гордели с мен покойните ми родители или съпругата ми, когато разберат как съм успял да издействам по-голяма заплата за излъчения от мен кандидат: от неговото възнаграждение зависи комисионната за фирмата посредник, а върху нейната основа се изчислява и моята премия. Клас Граф обаче съзнаваше, че така би отишъл твърде далеч. Съзнаваше го, разбира се: бях се изправил очи в очи не с кого да е, а с човек, който явно ме превъзхожда.
— Добре, Клас, предавам се — чух гласа си. — Напълно си прав.
Граф се облегна на стола. Спечели. Отдъхна си и се усмихна. Не победоносно. Просто остана доволен, че всичко това вече е зад гърба му. Свикнал е да побеждава, отбелязах върху листа, макар да знаех, че ще го изхвърля в коша.
Странно, но не ме обзе усещането за претърпяно поражение. По-скоро изпитах облекчение. Да, дори настроението ми се повиши.
— Въпреки всичко трябва да запиша обичайните сведения заради клиента — обясних. — Имаш ли нещо против да продължим?
Клас Граф затвори очи, долепи върховете на пръстите на двете си ръце и поклати глава.
— Чудесно — възкликнах. — Разкажи ми за живота си.
Докато говореше, си водех записки. Бил най-малкият, имал две сестри. Израснал в Ротердам — пристанищен град с безпощадни нрави. Семейството му обаче представлявало част от привилегированите. Баща му заемал ръководна длъжност във „Филипс“. Клас и двете му сестри научили норвежки по време на дългите летни ваканции във вилата на баба си и дядо си в Сун. Клас бил в обтегнати отношения с баща си, който го смятал за разглезен и недисциплиниран.
— И имаше право — усмихна се Клас. — Бях свикнал да постигам високи резултати и в училище, и на пистата без никакви усилия. Когато навърших шестнайсет, всичко вече ме отегчаваше и започнах да се подвизавам из така наречените съмнителни среди. В Ротердам не е никак трудно да си намериш такава компания. Тогава нямах приятели. И сред новите си познанства не успях да си намеря приятел. Разполагах обаче с пари. И започнах систематично да изпробвам как ще ми се отрази всичко забранено: алкохол, хашиш, дребни кражби, а постепенно и по-сериозни престъпления. У дома татко ми вярваше, когато го баламосвах, че тренирам бокс и затова се прибирам с подуто лице, течащ нос и кървясали очи. А аз прекарвах все повече време по тези места, където хората ме пускаха и, което е по-важното, където ме оставяха на мира. Не знам дали този живот ми е допадал. Типовете от тези среди ме смятаха за особняк, за самотен тийнейджър и нямаха представа какво да очакват от мен. Точно това ми харесваше. С течение на времето новият ми начин на живот започна да се отразява на постиженията ми в училище, но на мен не ми пукаше. Баща ми обаче се усети. Тогава бях доволен, че най-сетне съм успял да постигна заветната си цел: да спечеля вниманието му. Той ме разпитваше спокойно и сериозно, а аз му се зъбех. Понякога забелязвах как се намира на ръба да изгуби търпение. Обожавах тези моменти. Изпрати ме при баба и дядо в Осло. Там изкарах последните две години от гимназията. Какви бяха отношенията ти с баща ти, Роджър?
Отбелязах три думи, започващи със „само“: Самоуверен. Саморазголващ се. Самоанализ.
— С него почти не общувахме. Бяхме много различни.
— Бяхме. Значи баща ти е починал?
— С майка ми загинаха при автомобилна катастрофа.