— Къде работеше баща ти? — полюбопитства Граф.
— В дипломатическата сфера. В британското посолство. С майка ми се запознали в Осло.
Граф наклони глава и ме огледа внимателно.
— Липсва ли ти?
— Не. Твоят баща жив ли е? — попитах аз.
— Съмнявам се.
— Как така се съмняваш?
Клас Граф си пое дъх и долепи длани.
— Изчезна, когато бях на осемнайсет. Една вечер просто не се прибра. От офиса ни казаха, че си тръгнал в шест, както обикновено. Майка ми позвъни в полицията само след няколко часа. Заеха се веднага да го издирват, защото по онова време имаше много случаи на богати бизнесмени в Европа, отвлечени от леви терористични групи. По магистралата не бяха регистрирани пътни инциденти, в болниците не беше постъпвал човек с фамилията Граф. Името на баща ми не фигурираше в списъците с авиопасажери, напуснали града, а колата му не беше засечена никъде. Така и не го откриха.
— Какво се е случило според теб?
— Нямам представа. Възможно е да е отишъл в Германия, да е отседнал в някой мотел под фалшиво име, да е направил неуспешен опит да се застреля, а после да е потеглил посред нощ из гората и да се е удавил с колата в някое тъмно езеро. Или пък двама мъже с пистолети на задната седалка да са го отвлекли на паркинга пред офиса на „Филипс“. Той се е опитал да се съпротивлява и е получил куршум в тила. Още същата нощ са го закарали заедно с колата в някое депо за автомобилно рециклиране, сплескали са го на метална палачинка, а после са го нарязали на малки парчета. Не е изключен и друг сценарий: сега баща ми да седи някъде с коктейл в едната ръка и компаньонка в другата.
Мъчех се да прочета повече по лицето на Граф, да доловя нещо недоизказано в гласа му. Нищо. Или тази мисъл бе минавала твърде често през ума му, или той беше същински дявол, непоклатим като скала. Колебаех се кое е за предпочитане.
— Значи на осемнайсет години си живеел в Осло, а баща ти е бил обявен за изчезнал. Бил си младеж с проблеми. Какво направи?
— Завърших средното си образование с отличен успех и постъпих в Холандския кралски корпус за морски пехотинци — осведоми ме Граф.
— Пехотинци. Звучи като място, където приемат само мачовци?
— Точно така е.
— От стотина кандидати влиза един.
— Нещо такова. Повикаха ме на приемни тестове. В продължение на месец с удивителна последователност се стараят да те съсипят. А после — ако издържиш — четири години работят за възстановяването ти.
— Гледал съм такива неща по филмите.
— Вярвай ми, Роджър, точно това не си го виждал на филм.
Погледнах го. Вярвах му.
— После постъпих в антитерористичната организация ББЕ в Дорн. Останах там осем години. Разгледах целия свят: Суринам, Холандските Антили, Индонезия, Афганистан. Ходих на зимни тренировъчни упражнения в Харща и на Вос. По време на една кампания за залавяне на наркотици в Суринам ме плениха и ме подложиха на жестоки разпити.
— Колко екзотично! Но ти не обели дума, нали?
— Дума ли? — усмихна се Клас Граф. — Разбъбрих се като селска клюкарка. Наркобароните не си играят на разпити.
Наведох се напред.
— А какво правят?
Граф ме изгледа продължително с повдигната вежда.
— Едва ли искаш да узнаеш, Роджър.
Останах леко разочарован, но кимнах и се отпуснах назад.
— И твоите другари бяха избити, така ли?
— Не. Когато удариха позициите, които издадох, моите хора вече не бяха там. Прекарах два месеца в мазе и се хранех с изгнили плодове, а вместо вода пиех течността от личинките на комарите. ББЕ ме спасиха оттам. Стопих се, станах четирийсет и пет килограма.
Погледнах го и се опитах да си представя как са го измъчвали. Как е понасял издевателствата. И как е изглеждала четирийсет и пет килограмовата версия на Клас Граф. Различно, разбира се. Или може би все пак не толкова различно.
— Не е никак чудно, че си напуснал ББЕ.
— Не това беше причината. Осемте години, прекарани там, са най-хубавите години в живота ми, Роджър. Между мен и другарите ми имаше приятелство и сплотеност, каквито има и по филмите. Но освен това там усвоих онова, което впоследствие се превърна в мой занаят.
— А именно?
— Издирването на хора. В ББЕ има тъй нареченият отдел TRACK — група, специализирана да издирва хора при всякакви обстоятелства и навсякъде по света. Именно такива „момчета“ ме намериха в мазето. Кандидатствах за работа при тях, одобриха ме и там научих всичко — от древни индиански методи за разчитане на следи до разпити на свидетели и най-модерните електронни проследяващи устройства. Така се свързах с „ХОТЕ“. Бяха произвели предавател с големината на копче за риза. Идеята им беше да го закрепят за някого и така да проследяват всичките му движения чрез приемник, какъвто сме гледали в шпионските филми още от шейсетте, но до момента никой не бе успявал да го разработи така, че да работи задоволително. И копчето на „ХОТЕ“ се оказа неизползваемо: влияеше се от телесната пот, блокираше при температура под десет градуса, а сигналите му преминаваха само през съвсем тънки стени. Шефът на „ХОТЕ“ обаче ме хареса. Нямаше синове…