Кимнах мълчаливо. Петдесет милиона? Сто? Най-малко. Друга изчезнала картина на Рубенс, открита наскоро, „Избиването на невинните“, само преди няколко години беше продадена на търг за петдесет милиона. Британски лири. Това прави над половин милиард норвежки крони. Имах нужда от вода.
— Впрочем не се учудих, че баба ми е имала скрити картини. Като млада била голяма красавица и подобно на повечето жени от светския елит на Осло поддържала приятелски отношения с най-високопоставените немски офицери по време на окупацията. По-специално с един от тях — полковник от германската армия, поклонник на изкуството. Разказвала ми е често за него. Оставял при нея картини с молба да ги укрива, за да си ги вземе след края на войната. За негово нещастие малко преди това участници в съпротивителното движение срещу окупационните сили го екзекутирали. По ирония на съдбата неколцина от палачите му били сред норвежците, които пиели с него шампанско, когато немците имали силни позиции. Не вярвах на всички приказки на баба ми. Но след като полските работници откриха тайната врата зад шкафа в слугинската стая до кухнята, промених мнението си.
— Фантастично! — прошепнах неволно аз.
— Нали? Още не съм я носил на реставратор да провери дали е оригиналната, но…
Но е оригиналната, помислих си аз. Немските полковници не са събирали репродукции.
— Работниците видяха ли картината? — полюбопитствах аз.
— Да. Според мен обаче не разбраха колко е ценна.
— Дано да си прав. Апартаментът има ли алармена система?
— Разбирам накъде биеш. Отговорът е да, всички апартаменти в сградата имат общ договор с охранителна фирма. Работниците нямат ключ, защото са в жилището ми от осем до четири, каквито са изискванията за реда в кооперацията. А когато са в апартамента, почти винаги и аз съм там.
— Съветвам те да не ги оставяш без надзор. Знаеш ли името на охранителната фирма?
— „Три нещо си“. Всъщност мислех да питам жена ти дали картината на Рубенс е оригинална. Не съм споменавал на никого за находката си, разчитам на твоята дискретност.
— Разбира се. Ще я попитам и ще ти се обадя.
— Благодаря, оценявам жеста. Засега знам само, че дори да е оригинал, не е сред най-известните произведения на художника.
По лицето ми пробяга усмивка.
— Жалко наистина. Да се върнем на деловия въпрос. Обичам да действам експедитивно. Кога можеш да се видиш с „Патфайндър“?
— Няма значение.
— Добре — замислих се, докато оглеждах календара си. Работници от осем до четири. — За „Патфайндър“ е най-добре да дойдат в Осло след работно време. Хуртен се намира на около час път с автомобил. Какво ще кажеш да насрочим срещата тази седмица около шест часа? — помъчих се да звуча съвсем непринудено, но фалшивият тон пищеше в ушите ми.
— Удобно ми е — отвърна Граф, който сякаш не забеляза нищо. — Само да не е утре, иначе няма проблем — додаде той и стана.
— Ще го уредя за друг ден, защото е сложно да ги повикам в последния момент — уточних аз. — Ще ти се обадя на посочения номер.
Изпратих го до рецепцията.
— Ще повикаш ли такси, Да? — по изражението на Уда или Ида се помъчих да разбера дали приема съкращението на името си, но Граф ме прекъсна:
— Няма нужда, дойдох с колата. Поздрави жена си. Ще чакам да ми се обадиш.
Подаде ми ръка, а аз я стиснах с широка усмивка.
— Ще се опитам да ти се обадя довечера, щом утре си зает.
— Добре.
Не знам защо не спрях дотук. Ритъмът на общуването и усетът, който ми подсказва кога да приключа разговора, ми диктуваха да изрека заключителното „ще се чуем“. Вероятно още тогава съм усещал призивите на някаква интуиция, някакво предчувствие или страхът ме е правел изключително предпазлив.
— Ремонтът все пак е много ангажираща дейност — отбелязах.
— Не е това. Ще пътувам до Ротердам със сутрешния полет, за да доведа кучето. Беше под карантина. Ще се прибера чак късно вечерта.
— Разбирам — кимнах и пуснах ръката му, за да не усети как се вцепених. — Каква порода е кучето ти?
— Нийтърски териер. Ловджийско, но е агресивно като бойно. Никак не е излишно да имаш такова куче в жилище с такива картини, нали?
— Прав си, така е.
Куче. Мразя кучета.
— Ясно — чух гласа на Уве Шикерюд в слушалката. — Клас Граф, улица „Оскар“ 25. Ключът е при мен. Ще го оставя в „Sushi & Coffee“ след час. Алармата ще бъде деактивирана точно в седемнайсет часа утре. Ще ми трябва някакво оправдание, за да остана да работя утре следобед. Впрочем защо ми съобщаваш в последния момент?