— Защото след утрешния ден в апартамента ще доведат куче.
— Добре. Но защо не го направиш през работно време както досега?
Младият мъж в костюм на „Корнелиани“ и очила в стил „голям съм задръстеняк“ се задаваше по тротоара. Обърнах му гръб, за да не се налага да го поздравявам, и долепих устни съвсем близо до слушалката:
— Искам да съм сто процента сигурен, че вътре няма да има работници. Обади се веднага в Гьотеборг и поръчай да ти намерят свястна репродукция на Рубенс. Има много, но ти ще настояваш за качествена. Кажи им да е готова, когато довечера им занесеш литографията на Мунк. Всичко може да се случи в последния момент, а е важно да имам репродукцията за утре. Разбра ли?
— Да, да, разбрах.
— Кажи на онези в Гьотеборг, че утре вечер ще им занесеш оригинала на Рубенс. Запомни ли заглавието на картината?
— Да, да. „Залавянето на каталунския глиган“. От Рубенс.
— Не е точно това, но си близо до истината. Сигурен ли си, че можем да разчитаме на този укривател?
— За бога, Рогер. Повтарям ти за стотен път: да!
— Само питам!
— Чуй ме. Този тип е наясно, че излъже ли веднъж, изхвърча от играта за цял живот. Крадецът наказва крадците по-безжалостно от всички.
— Чудесно.
— Само още нещо: налага се да отложа второто пътуване до Гьотеборг с едно денонощие.
Не представляваше проблем. И преди бяхме отлагали пътувания. Рубенс щеше да е на сигурно място под тавана на колата ми. И все пак косите ми настръхнаха.
— Защо?
— Довечера ще имам гостенка.
— Отложи го.
— Съжалявам, не става.
— Не става ли?
— Гостенката е Наташа.
Направо не повярвах на ушите си.
— Руската курва?
— Не я наричай така.
— А не е ли такава?
— Аз не наричам жена ти силиконка, нали?
— Да не би да сравняваш моята съпруга с проститутка?
— Казах само, че не я наричам силиконка.
— За което трябва да се радваш. Диана е изцяло естествена.
— Лъжеш.
— Не.
— Добре, впечатлен съм. Но така или иначе няма да дойда по-рано от утре вечерта. От три седмици съм в графика на Наташа и ще запиша сеанса. На филмова лента.
— Ще го запишеш? Шегуваш се.
— Искам да имам нещо за гледане. Един господ знае кога ще ме огрее пак.
— Ти си луд — разсмях се аз.
— Защо говориш така?
— Обичаш курва, Уве! Никой мъж на този свят не е влюбен в уличница.
— Ти пък какво знаеш за любовта?
Изстенах.
— И какво възнамеряваш да кажеш на любимата си, когато извадиш проклетата камера?
— Тя няма да разбере.
— Скрил си камерата в гардероба?
— В гардероба ли? Цялата ми къща е под видеонаблюдение, човече.
Уве Шикерюд вече не можеше да ме изненада с разказите си. Знаех, че през свободното си време гледа телевизия в малката си къща някъде край гората в Тунсехаген; обича да стреля по екрана, ако нещо от програмата на телевизията го подразни. Хвали се с австрийските си пистолети „Глок“. Нарича ги „женски“, защото нямали ударник, който се вдига преди еякулация. За стрелбата по телевизора Уве използва халосни патрони, но веднъж забравил, че в пълнителя имало истински, и направил на решето чисто нов плазмен екран „Pioneer“ за трийсет бона. Когато не стреля по телевизора, Уве се цели в къщичка за кукумявки, която лично е окачил на дърво в гората зад къщата си. Една вечер, докато гледал телевизия, чул шум сред дърветата, отворил прозореца, прицелил се с карабината „Ремингтон“ и натиснал спусъка. Куршумът улучил животното точно в челната кост и Уве се принудил да извади купищата замразени пици от фризера, за да има място за месото. В продължение на шест седмици менюто на Уве се състоеше само от еленови пържоли, еленови кюфтета, еленова яхния, еленови крокети и еленови котлети. Накрая не издържа повече, отново изпразни фризера и го напълни със замразени пици. Всички тези истории ми се струваха напълно достоверни. Но тази…
— Наблюдателни камери из цялата ти къща?
— И работата в „Триполис“ си има предимства, нали?
— И можеш да пуснеш камерите, без тя да разбере?
— Да. Ще отида да я взема, ще влезем в апартамента и ако до петнайсет секунди не изключа алармата с паролата, камерите в „Триполис“ започват да записват.
— А в жилището ти алармата започва да вие?
— Не. Нагласена е на тих режим.
Познавах този начин на охрана. Алармата се включва само в офиса на „Триполис“. Смисълът е да не подплаши крадците, докато „Триполис“ подадат сигнал на полицията и се озоват на местопрестъплението в рамките на петнайсет минути. Така спипват крадците неподготвени, преди да са задигнали плячката. Ако не успеят, поне съществува възможността да ги идентифицират с помощта на записа.