Докато минавах през средната стая, хвърлих поглед през прозореца и мярнах корона на дърво, наполовина обрулена от вятъра. Спрях. Заради още оцелелите огненочервени листа дървото изглеждаше като обхванато от пламъците на косо падащата слънчева светлина, която се процеждаше между облаците. Рубенс. Тези цветове бяха сякаш от неговата палитра.
Този миг беше вълшебен. Мигът на тържеството, на преображението. В такъв миг решенията, досега изглеждали ти трудни, внезапно ти се струват единствено възможните. Исках да стана баща и възнамерявах да ѝ го съобщя тази вечер. Неочаквано обаче осъзнах, че сега е най-подходящият момент. Сега, тук, на самото местопрестъпление, с Рубенс под мишница и това прекрасно величествено дърво пред очите ми. Този миг заслужаваше да се излее от бронз и да се превърне в неугасващия спомен, който ще сгрява мен и Диана през дъждовните дни.
А тя, неомърсената, ще си мисли, че съм взел това решение в миг на просветление и то е продиктувано единствено от любовта ми към нея и към бъдещото ни дете. И само аз, лъвът, главата на семейството, ще знам суровата истина: гърлото на зебрата е прерязано след нападение от засада, а земята — окървавена, преди да положа плячката в краката на моите невинни и чисти жена и дете. Така ще скрепим любовта си. Извадих си телефона, свалих си ръкавицата и набрах номера на телефона ѝ. Мъчех се да формулирам изречението наум, докато чаках да се свържа с нея. „Искам да имаме дете, скъпа.“ или „Скъпа, нека те даря с…“
Отекна акордът G11sus4 на Джон Ленън.
„It’s been a hard day’s night…“ Това си беше самата истина. Усмихнах се весело.
И чак тогава осъзнах.
Че го чувам.
Нещо не беше както трябва.
Свалих телефона от ухото си.
И в далечината, но все пак достатъчно ясно, чувах как „Бийтълс“ пеят „А Hard Day’s Night“. Мелодията на телефона ѝ.
Краката ми залепнаха като циментирани за сивата хартия върху пода. После тръгнах в посоката, откъдето идваше звукът, а сърцето ми биеше тежко като тимпан.
Мелодията се чуваше зад една открехната врата.
Бутнах я.
Спалня.
Леглото в средата на стаята беше оправено, но си личеше, че е използвано. До таблата стоеше куфар, а до него — стол с дрехи върху облегалката. В отворения гардероб разпознах костюма, с който Клас Граф дойде на интервюто. Ленън и Маккартни продължаваха да пеят на два гласа с енергия, каквато нямаше да намерят за следващите си плочи. Огледах се и се наведох. Ето го. Телефонът „Прада“. Под леглото. Сигурно е паднал от джоба на панталоните ѝ, вероятно докато той ги е събувал нетърпеливо от краката ѝ. А тя е разбрала, че си е изгубила телефона чак… чак…
Пред очите ми изплува изкусителното ѝ дупе от сутринта, трескавото ровене из дрехите и чантата.
Телефонният секретар се включи. Чух звънливия ѝ глас: „Здравейте, Диана е. Телефонът не е у мен…“
Определено не е.
„Но знаете какво да направите…“
Да. Зашеметеният ми мозък бегло регистрира, че се подпрях на стената с гола длан. Трябва да я избърша, съобразих.
„Желая ви превъзходен ден!“
Няма как да стане.
Бийп.
Трета част
Второ интервю
Девета глава
Второ интервю
Баща ми, Ян Браун, беше много запален, но не особено силен шахматист. Дядо ми го научил да играе на пет години и татко четеше книги за шаха и разучаваше класически партии. Въпреки това ме научи да играя чак когато навърших четиринайсет — вече не усвоявах новите знания с лекота. Имах обаче талант и на шестнайсет го победих за пръв път. Той се усмихна, все едно се гордее с мен, но знаех, че не понася да губи от мен. Подреди отново фигурите и започнахме реванш. Както обикновено, играех с белите фигури. Мъчеше да се ми внуши, че те ми дават известно предимство в играта. След няколко хода се извини и отиде в кухнята да си пийне глътка джин. Преди да се върне, смених местата на две фигури, но той не го забеляза. Само след четири хода баща ми зяпаше с невярващи очи как бялата ми царица атакува неговия черен цар. А това означаваше едно: със следващия ход го поставям в шахмат. Получи се крайно комична ситуация; не се сдържах и избухнах в смях. По изражението му разбрах, че се е досетил какво се е случило. Той се изправи и с един удар събори всички фигури от дъската. После удари и мен. Коленете ми се разтрепериха и паднах, повече от страх, отколкото от силата на удара. Удряше ме за пръв път.
— Разместил си фигурите — просъска той. — Непоносима ми е мисълта синът ми да е лъжец.