Усетих вкус на кръв в устата. Бялата царица лежеше на пода точно пред мен. Парче от короната ѝ се бе отчупило. Омразата гореше в гърлото и гърдите ми като жлъчка. Вдигнах счупената царица и я поставих върху дъската. После и останалите фигури.
Една по една. Сложих ги на местата им.
— Ти си на ход, татко.
Защото така постъпва играчът с ледена омраза в сърцето, когато, на крачка от победата, съперникът му неочаквано го е ударил по лицето и е улучил болното му място — страха му. Играчът не изгубва играта от поглед. Спотайва страха си и се придържа към плана. Диша, реконструира, продължава да играе и си извоюва победата. Тръгва си, без да демонстрира тържеството си от триумфа.
Седях в края на масата и наблюдавах как се движат устните на Клас Граф; как бузите му се стягат и отпускат; как от устата му излизат думи, определено разбираеми за Фердинанд и за двамата представители на „Патфайндър“, защото и тримата кимаха видимо доволни. Как само мразех тази уста! Ненавиждах сиво-розовите венци, здравите като от гранит зъби, дори самата форма на този противен телесен отвор. Приличаше на прорез с извити нагоре краища, които явно му придаваха усмихнат вид. Клас Граф имаше изсечена усмивка, с каквато Бьорн Борг покори света. Сега Клас Граф омайваше с нея бъдещия си работодател „Патфайндър“. Ала най-омразни ми бяха устните му. С тези устни бе докосвал устните на жена ми, нейната кожа, вероятно бледочервените зърна на гърдите ѝ и съвсем сигурно влажната ѝ отворена утроба. Дори ми се струваше, че в една цепка на месестата част от долната му устна зърнах рус срамен косъм.
В продължение на половина час слушах мълчаливо как с въодушевление, подобаващо на слабоумен, Фердинанд задава идиотски въпроси от наръчника за беседа с кандидати за работа, все едно той ги е измислил.
В началото на интервюто Клас Граф отговаряше, обърнат към мен, но постепенно разбра, че само присъствам и няма да взема дейно участие в беседата, а неговата задача за днес е да посвети останалите трима в евангелието на Граф. Все пак от време на време ми отправяше мимолетни въпросителни погледи, все едно искаше да му подскажа каква е моята роля.
Двамата от „Патфайндър“ — председателят на борда на директорите и шефът на отдел „Информация“ — стигнаха и до въпросите, засягащи работата на Граф в „ХОТЕ“. И той им разказа как фирмата и самият той са се борили за разработването на TRACE — течност или желе с консистенцията на лак, която съдържа около сто предавателя на милилитър и може да се намаже върху всеки предмет. Предимството на безцветния лак било, че е почти невидим и точно като обикновения лак залепва за предмета и може да се отстрани единствено със стъргалка. Недостатъкът: предавателите са съвсем малки и не изпращат достатъчно силни сигнали. Ако лакът попадне в материи с по-голяма плътност от въздуха като например вода, лед, кал или необикновено дебел слой прах, какъвто се натрупва върху превозните средства по време на война в пустинята, сигналите не проникват през тях.
Но стените, дори дебелите зидове, не са проблем.
— Понякога войници, намазани с TRACE, изчезваха от приемниците ни заради натрупаната мръсотия — обясни Граф. — Липсва ни технологията, която прави частиците достатъчно силни.
— А ние в „Патфайндър“ разполагаме с такава технология — отбеляза председателят на борда на директорите, около петдесетинагодишен мъж с рядка коса, който непрекъснато извръщаше глава настрани, сякаш се боеше да не му се схване вратът или беше погълнал нещо, което не можеше да преглътне.
Досетих се, че тиковете му се дължат на болест на мускулите с един-единствен възможен изход.
— От технологична гледна точка „ХОТЕ“ и „Патфайндър“ биха били перфектната брачна двойка.
— Точно така — иронично кимна председателят на борда на директорите. — „Патфайндър“ би влязла в ролята на безработната домакиня, която получава жълти стотинки от торбата с големите пари.
Граф се засмя приглушено.
— Много точно наблюдение. Освен това „Патфайндър“ ще може по-лесно да възприеме технологията на „ХОТЕ“ отколкото обратното. Затова смятам, че за „Патфайндър“ има само един възможен път. А именно: да предприеме самостоятелно пътуване.
Забелязах как представителите на „Патфайндър“ се спогледаха многозначително.
— Така или иначе, имате впечатляваща автобиография, Граф — отбеляза председателят на борда на директорите. — Но ние в „Патфайндър“ държим нашият мениджър да е издръжлив или… как го наричате вие на професионален език?