— Селянин — избърза Фердинанд.
— Селянин, да. Чудесна метафора. Тоест някой, който обработва онова, което вече е посято, който изгражда камък по камък. Някой жилав и търпелив. Вашата биография звучи много… вълнуващо и драматично, но не показва, че притежавате издръжливостта и стоицизма, които търсим в бъдещия ни мениджър.
Клас Граф изслуша председателя на борда на директорите със сериозна физиономия и кимна.
— Първо искам да ви уверя, че съм напълно съгласен с визията ви за мениджъра на „Патфайндър“. Второ, не бих проявил интерес към това предизвикателство, ако не смятах, че съм човекът, когото търсите.
— Такъв ли сте наистина? — предпазливо се обади другият представител на „Патфайндър“ — безхарактерен тип, когото разпознах като началник на отдел „Информация“, още преди той да се представи. Нали самият аз бях препоръчвал кандидати за повечето постове в компанията.
Клас Граф се усмихна сърдечно и усмивката не просто омекоти суровото му лице, а направо го преобрази. И преди бях виждал този негов трик. Така показва закачливата си страна. Тази усмивка има въздействие, равносилно на физическия контакт, препоръчван от Инбау, Рийд и Бъкли: интимен жест, с който се заявява доверие, все едно доброволно се разголваш пред събеседника.
— Нека ви споделя една история — предложи усмихнато Граф. — Трудно ми е да я разкажа, защото в нея се проявявам като пълен неудачник. По принцип се ядосвам дори когато губя на „ези-тура“.
Присъстващите се засмяха сподавено.
— Но тази история показва и нещо друго: колко съм търпелив и издръжлив — продължи той. — Веднъж в ББЕ ми възложиха да преследвам дребен наркодилър в Суринам…
Двамата представители на „Патфайндър“ неволно се наведоха напред. Фердинанд им наля още кафе и ме погледна с победоносна усмивка.
И устните на Клас Граф се раздвижиха. Пробиваха си път напред. Завоюваха територия, която не е тяхна. Дали е викала? Викала е, разбира се. Диана просто не може да се въздържи: лесна плячка на собствената си похотливост. Първия път, когато правихме любов, си мислех за скулптурата на Бернини в параклиса на кардинал Корнаро — „Екстазът на света Тереза“. Отчасти заради полуразтворените устни на Диана, заради страдалческото ѝ, сгърчено сякаш от болка лице, изпъкналата вена на челото и съсредоточената бръчка между веждите; отчасти, защото Диана крещеше, а аз винаги съм си представял, че изпадналата в екстаз кармелитска светица Тереза е крещяла, докато ангелът вади стрелата от гърдите ѝ и се кани отново да я прониже. Поне така ми се струва на мен, като своеобразно движение навътре-навън-навътре, един образ на божественото проникване, на съвкупление в най-възвишения смисъл, но все пак съвкупление. Дори и светец не би могъл да крещи като Диана. Нейният писък изразява болезнено силна наслада и се забива в тъпанчетата ми подобно острие на стрела, от което ме побиват тръпки. Този жален, продължителен вик се усилва и заглъхва като малък самолет. Пронизва ме до мозъка на костите и след първата вечер, когато се любихме, ушите ми пищяха. А след три седмици редовен полов живот започнах да забелязвам първите симптоми на тинитус. Непрекъснато чувам бученето на водопад, а понякога и на поток, често съпроводено и от пищене.
Веднъж споделих с Диана, че съм притеснен за слуха си, на шега, разбира се. Тя обаче изобщо не го прие откъм смешната му страна. Изпадна в ужас и едва не избухна в сълзи. Следващия път, когато се любихме, усетих как нежните ѝ ръце милват ушите ми. Не бях свикнал на подобни ласки, но после усетих как дланите ѝ се притиснаха към ушите ми като медицински запушалки за уши и разбрах защо го прави. Действията ѝ не постигнаха желания ефект да предпазят слуха ми — крясъкът отново се загнезди в мозъчната ми кора — но ме разтърсиха в емоционален план. Не се разплаквам лесно, ала когато свърших, се разхлипах като дете. Вероятно защото знаех, че никой не би могъл да ме обича по-силно от тази жена.
Докато наблюдавах Клас Граф, бях уверен, че Диана е крещяла в неговите обятия. Мъчех се да не си задавам следващия въпрос, но точно като нея не можех да се сдържа: дали е запушила и неговите уши?
— Вървяхме през гъста джунгла и мочурища — продължаваше Клас Граф. — Осемчасови дневни преходи. И въпреки това непрекъснато изоставахме. Останалите ми другари окапаха един по един. Треска, дизентерия, ухапване от змия или най-обикновено физическо изтощение. А този дилър изобщо не беше голяма клечка, както споменах. Джунглата ти замъглява разсъдъка. Бях най-младият от дружината, но накрая аз поех командването. И мачетето.
Диана и Граф. След като се прибрах от дома на Граф, прибрах волвото в гаража и за миг се поколебах дали да не сваля прозорците, да оставя двигателя да работи и да се надишам с въглероден диоксид, моноксид или каквото там вдишва човек в гаража. Това би бил приятен начин да умра.