— След два дни намерихме наркотрафиканта в едно селце. Криеше го съвсем младо момиче от чужд произход. Оказа се, че имат интимна връзка. Трафикантите обикновено омайват точно такива невинни момичета, още деца, и ги използват като куриери, докато митничарите ги заловят и ги осъдят на доживотен затвор. От началото на лова минаха шейсет и пет дни — Клас Граф си пое дъх. — Лично аз нямах нищо против да продължи още шейсет и пет.
И млъкна. Началникът на информационния отдел наруши тишината:
— Арестувахте ли трафиканта?
— Не само него. И той, и любовницата му ни предоставиха достатъчно сведения, които ни позволиха да арестуваме двайсет и трима от ортаците му.
— Как…? — започна председателят на борда на директорите — Как успяхте да заловите такъв… ъъъ… десперадо?
— Всичко мина без излишни драми — отвърна Клас Граф и сключи ръце на тила си. — И в Суринам половете са равнопоставени. Когато нахлухме в дома му, той беше оставил оръжията си върху кухненската маса и помагаше на приятелката си да мелят месо.
Председателят на борда на директорите избухна в неудържим смях и погледна началника на отдел „Информация“, който се включи с пресекливия си, макар и по-предпазлив смях. Фердинанд допълни дуета им с пискливия си кикот. Гледах четирите лъснали весели лица и се питах защо в момента нямам ръчна граната.
След като Фердинанд приключи интервюто, реших аз да изпратя Клас Граф, а другите трима да си отдъхнат преди обобщението на беседата. Заведох Граф до асансьора и натиснах копчето.
— Беше много убедителен — казах, сключих ръце отпред и вдигнах очи към електронното табло с етажите. — Ще пожънеш големи успехи с умението си да съблазняваш хората.
— Как ги съблазнявам? Предполагам, ти не смяташ за нередно човек да се продава, Рогер.
— В никакъв случай. И аз на твое място щях да направя същото.
— Благодаря. Кога ще напишеш препоръката?
— Довечера.
— Чудесно.
Вратите на асансьора се разтвориха, влязохме и зачакахме.
— Чудех се… този човек, когото сте преследвали… — подхванах аз.
— Да?
— Да не би случайно да е бил същият, който те е изтезавал?
— Как разбра? — усмихна се Граф.
— Досетих се.
Вратите на асансьора се затвориха.
— И ти просто го залови и не направи нищо повече, така ли?
— Защо? Не ти се вярва, а? — попита Граф.
Вдигнах рамене. Асансьорът потегли.
— По план трябваше да го убия.
— Значи си имал да му отмъщаваш за сериозни мъчения?
— Да.
— А какво се случва с войник-убиец от холандската армия?
— Нормално е да се погрижиш да го потулиш. С курацит.
— С отрова? В отровни стрели?
— В нашата част от света ловците на глави използват точно това.
Явно съвсем умишлено се изрази двусмислено.
— Разтвор на курацит в гумена топчица с големината на гроздово зърно с почти невидимо жило като на спринцовка. Пъхаш го в дюшека на жертвата. Когато легне, жилото се забива в кожата, а от тежестта му отровата от гумената топчица прониква в тялото му.
— Но той си е бил вкъщи. И онова момиче е било свидетел.
— Да.
— Как тогава го накара да издаде съучастниците си?
— Предложих му сделка. Накарах колегата ми да го държи, а аз мушнах ръката му в месомелачката и го предупредих, че ще я смеля на кайма, а после ще дам на кучето ни да изяде каймата пред очите му. И той пропя.
Кимнах. Представих си сцената. Излязохме от асансьора и се насочихме към входната врата. Отворих я и я задържах пред него.
— А какво стана, след като той ти каза имената им?
— Какво да стане? — Граф присви очи срещу слънцето.
— Ти спази ли твоята част от сделката?
— Аз… — Граф извади от джоба на ризата си чифт очила „Maui Jim Titanium“ и си ги сложи — … винаги спазвам обещанията си.
— Значи само си го арестувал? Струваше ли си два месеца да го преследваш и да рискуваш живота си?
— Не разбираш, Роджър — засмя се тихо Граф. — За човек като мен не съществува опцията да се откажа от преследването. Аз приличам на кучето си — резултат от гени и дресура. Аз съм ракета с топлинно насочване, която не позволява на нищо да я спре, и всъщност се стреми към собственото си унищожение. Опресни си знанията по психология. — Докосна ръката ми и прошепна: — А диагнозата запази за себе си.
— А момичето? — все още държах вратата. — Как я накара да говори?
— Тя беше само на четиринайсет.
— И?
— Ти как мислиш?
— Нямам представа.
Граф въздъхна дълбоко.