— Не знам защо си останал с такова впечатление за мен, Рогер. Не подлагам на разпит малолетни момичета. Лично я заведох до Парамарибо, с войнишката си заплата ѝ купих самолетен билет и я качих на първия самолет за родината ѝ, преди суринамската полиция да се е докопала до нея.
Изпратих го с поглед, докато вървеше с бързи крачки към сребристосивия лексус „GS 430“ на паркинга.
Навън беше ослепително красива есен. На тази дата в деня на сватбата ми валеше дъжд.
Десета глава
Сърдечен порок
Натиснах звънеца на Лоте Мадсен за трети път. Нямаше надпис с името ѝ, но след достатъчно на брой посещения не се съмнявах, че този звънец на улица „Айлерт Сунд“ е неин.
Мракът и температурата паднаха рано и бързо. Зъзнех. Следобед ѝ се обадих от офиса и я попитах дали може да се отбия към осем. Тя се колеба дълго. Най-сетне с едносричен отговор изрази съгласие да ме приеме и аз разбрах, че така нарушава обещание, което е дала на себе си: никога повече да не се занимава с мен, защото я бях зарязал абсолютно безжалостно.
Домофонът избръмча и веднага дръпнах вратата, все едно се боях да не пропусна единствения си шанс да вляза. Качих се по стълбите. Не исках да рискувам да срещна някой любопитен съсед, който да ме зяпа, оглежда и да си прави изводи.
Зад открехнатата врата зърнах бледото ѝ лице.
Влязох и затворих.
— Ето ме пак.
Тя мълчеше. Нищо необичайно.
— Как си? — попитах.
Лоте Мадсен вдигна рамене. Изглеждаше точно както при първата ни среща: изплашено пале, рошаво, с боязливи кафяви очи. Гъстата коса се спускаше от двете страни на лицето ѝ, тялото ѝ стоеше леко прегърбено, а широките безцветни дрехи създаваха впечатлението, че посвещава времето си главно на стремежа да скрие тялото си, защото не желае да подчертава формите му. Не разбирах по каква причина го прави: имаше хубава фигура, добре сложена, с гладка, безупречна кожа. Излъчваше обаче покорност, каквато според мен излъчват жените, жертви на физическо насилие, изоставяни, никога не получаващи каквото заслужават. Вероятно точно това събуди у мен инстинкта на закрилник — изобщо не подозирах за него — както и други, не особено платонични чувства, залегнали в основата на краткотрайната ни връзка. Или афера. Афера. Връзка внушава усещането за настояще. Афера — за минало. За първи път срещнах Лоте Мадсен на един от летните вернисажи на Диана. Лоте, застанала в другия край на галерията, бе впила поглед в мен и го отмести доста късно. Мъжете винаги се ласкаят, спипат ли така жена на местопрестъплението, и понеже явно тя не възнамеряваше да ме погледне отново, се приближих до картината, която оглеждаше, и се представих. Направих го най-вече от любопитство, защото винаги съм бил — като се има предвид природата ми — невероятно верен на Диана. Злите езици сигурно ме упрекват, че моята вярност е по-скоро хитро пресмятане на риска отколкото любов; че осъзнавам колко по-атрактивна е Диана и затова не бих се осмелил да ѝ изневеря, освен ако не искам до края на живота си да се задоволявам с партньорки на моето ниво.
Възможно е да са прави. Лоте Мадсен е на моето ниво. Прилича на откачена художничка и веднага предположих, че навярно е точно такава или е приятелка на някой откачен художник. Как иначе да си обясня, че жена в широки кафяви панталони от рипсено кадифе и в скучен тесен сив пуловер е успяла да влезе на вернисажа? Тя обаче се оказа купувач. Не купуваше за собствена сметка, разбира се, а от името на датска фирма, която обзавеждала новите си офиси в Одензе. По професия Лоте е преводач на свободна практика от норвежки и испански; превежда брошури, статии, инструкции за употреба, филми и специализирана литература, фирмата в Одензе била един от редовните ѝ клиенти. Лоте говореше тихо, с колеблива усмивка, все едно не разбираше защо си губя времето с нея. Веднага се увлякох по нея. Да, май това е точната дума: увлякох се. Беше очарователна и мъничка. 159 см. Дори нямаше нужда да я питам, защото умея да преценявам ръста на хората на око. Онази вечер се сдобих с телефонния ѝ номер и обещах да ѝ изпратя снимки на картини от художника, чиито творби са изложени в галерията. Тогава очевидно съм го направил съвсем безкористно.
На втората ни среща в „Sushi & Coffee“ ѝ обясних, че предпочитам да ѝ покажа разпечатани снимки на хартия, вместо просто да ѝ ги изпратя на електронната поща, защото изображенията на компютърния екран — точно като мен — лъжат.
След като прегледахме набързо снимките, ѝ разказах, че съм нещастно женен, но все още търпя, защото се чувствам задължен на съпругата ми, която ме обича безгранично. Това е най-изтърканото клише в ситуацията „семеен мъж пробва как ще реагира неангажирана жена“, но се надявах да не го е чувала. На мен също не са ми го казвали, но поне бях чувал за него и го смятах за ефективно. Тя погледна часовника и каза, че трябва да тръгва. Попитах я дали е удобно да се отбия някоя вечер у тях и да ѝ покажа творбите на друг художник, който според мен е много по-изгодна инвестиция за клиента ѝ в Одензе. След кратко колебание все пак се съгласи.