Изведнъж съобразих: ако наистина говори по мобилен телефон, значи си е купила нов. Видът на новия ѝ телефон е конкретното, видимо и неопровержимо доказателство, че случилото се не е само сън. Когато тя най-сетне влезе в спалнята и се съблече, се престорих на заспал. Ала на бледия лъч лунна светлина, процеждащ се между завесите, видях как изключи мобилния си телефон, преди да го пусне в джоба на панталона си. Телефонът беше същият: черен „Прада“. Сигурно сънувах. Усетих как сънят ме хваща и завлича надолу. Или пък Диана си е купила същия телефон. Вече не потъвах. Или е намерила стария — значи пак са се срещали. Издигнах се, пробих повърхността и осъзнах, че тази нощ няма да мигна.
Около полунощ, все още буден, през отворения прозорец чух от гаража слаб звук. Сигурно Уве е дошъл да вземе Рубенс, предположих. Ала колкото и да се напрягах, не го чух да излиза. Вероятно все пак бях заспал. Сънувах свят под морето. Щастливи, усмихнати хора. Жените са неми, а от устите на децата излизат мехурчета с думи. Нищо не вещаеше кошмара, който ме очаква в другия край на съня.
Единайсета глава
Курацит
Станах в осем и закусих сам. За виновна съпруга Диана спеше учудващо спокойно. А аз дремнах едва няколко часа. В девет без петнайсет слязох и отключих вратата на гаража. От отворен прозорец в района се носеше музика. Познах „Турбонегер“, но не по мелодията, а по английското произношение. Лампата на тавана се включи автоматично и огря волвото. Чакаше величествено, но покорно своя собственик. Хванах дръжката на вратата и подскочих от ужас. На шофьорското място седеше човек! След първоначалния шок разпознах издълженото като весло лице на Уве Шикерюд. Явно нощните преходи го бяха изтощили и той седеше със затворени очи и полуотворена уста. Спеше дълбоко, защото не помръдна, когато отворих вратата.
— Добро утро, Шикерюд! — поздравих с глас, усвоен по време на тримесечен сержантски курс, който посещавах въпреки протестите на баща ми.
Клепачите му дори не трепнаха. Поех си дъх, за да изсвиря сутрешният сигнал за ставане от сън, но забелязах, че кората на тавана е отворена и отвътре се подава ръбът на Рубенсовата картина. Побиха ме студени тръпки, както през лятото, когато ефирен облак засенчи слънцето. Вместо да правя опити да го събудя, хванах рамото му и го разклатих леко. Никаква реакция. Разтърсих го. Главата му се мяташе напред-назад. Долепих палеца и показалеца си до мястото, където би следвало да е сънната артерия, но се оказа невъзможно да преценя дали усещам пулса на неговото, или на моето сърце, блъскащо лудо в гърдите ми. Той беше студен. Твърде студен? С разтреперани пръсти повдигнах клепачите му. Това сложи край на съмненията ми. Неволно отскочих назад. Черните му зеници се взираха безжизнено в мен.
Винаги съм се смятал за човек, способен да мисли трезво в критични ситуации, без да изпада в паника, вероятно защото в живота си само веднъж съм се сблъсквал с достатъчно критична ситуация: когато Диана забременя. Тогава здравата се паникьосах. Май все пак излизаше, че не съм никак хладнокръвен. В момента ме налегнаха съвсем нерационални мисли. Например: трябва да измия колата; ризата на Уве Шикерюд — с пришита емблема на Диор — вероятно е купена по време на екскурзиите му до Тайланд; въпреки преобладаващото мнение „Турбонегер“ са много добра банда. Разбирах обаче какво се случва с мен. Всеки миг щях да изгубя самообладание. Стиснах очи и прогоних мислите от главата си. Отворих очи. Признавам, в душата ми се прокрадна, макар и нищожна надежда. Но не, реалността си беше същата. Трупът на Уве Шикерюд все още се намираше в колата ми.