Първо взех съвсем просто решение: да се отърва от тялото. Ако някой го намери тук, ще ме разобличат. Бутнах Шикерюд напред към волана, подпрях се на гърба му, хванах го през гърдите и го изтеглих навън. Тежеше много, а ръцете му се отплеснаха нагоре, все едно се мъчеше да ми се изплъзне. Вдигнах го и го подхванах наново, но се случи пак същото. Ръцете му се пречкаха пред лицето ми, а един пръст се заби в ъгъла на устата ми. Усетих как изгризаният му нокът одраска езика ми и започнах да плюя, но продължавах да усещам вкуса на горчив никотин. Пуснах тялото върху пода на гаража, отворих багажника, ала когато понечих да го кача вътре, в ръцете ми останаха само якето и ризата менте, а самият Уве не помръдна от цимента. Изругах, хванах го за колана, дръпнах и го запратих с главата напред в багажника с обем четиристотин и осемдесет литра. Чу се тъп удар. Затръшнах капака на багажника и потърках длани една в друга, както прави човек след добре свършена физическа работа.
Върнах се на шофьорското място. По седалката не се виждаха следи от кръв. Беше постлана с постелка от дървени топчета — такива постелки използват таксиметровите шофьори по цял свят. От какво, по дяволите, бе пукнал Уве? Слабо сърце? Инсулт? Свръхдоза или нещо друго? Стигнах до извода, че аматьорското диагностициране е пълна загуба на време, качих се в колата и усетих топлината от тялото на Уве, останала по дървените топчета. Тази постелка за автомобилна седалка беше единственото ми стойностно наследство от баща ми. Използваше я, защото страдаше от хемороиди, а аз — за да предотвратя гадната болест, ако съм генетично предразположен. Внезапна болка прониза едното ми бедро, подскочих и ударих коляното си във волана. Веднага излязох от колата. Болката изчезна, но несъмнено нещо ме убоде. Надвесих се над седалката и започнах да оглеждам внимателно постелката. На приглушеното осветление в купето не забелязах нищо необичайно. Дали някоя полумъртва оса не се бе промушила през дървените топчета? Не и в края на есента. Нещо проблесна. Наведох се. Тънко, почти невидимо метално острие се подаваше между редовете с топчета. Понякога мозъкът работи твърде бързо и съзнанието не му насмогва. Само това обяснение имам за смътното предчувствие, което накара сърцето ми да заудря бясно в гърдите още преди да повдигна постелката и да видя какво представлява острието.
Наистина има размерите на гроздово зърно и е изработено от гума, както обясни Граф. Топчето не е съвсем кръгло. Дъното му е плоско, вероятно защото иглата на върха трябва винаги да сочи право нагоре. Долепих гуменото топче до ухото си и го разклатих, но не чух нищо. Извадих късмет. Явно цялото съдържание се бе изсипало в тялото на Уве Шикерюд, когато е седнал върху него. Разтрих задника си и опипах мястото. Чувствах се леко замаян, но ми се стори нормално предвид обстоятелствата: носих на ръце трупа на свой колега и ме прободе игла с курацит — смъртоносно вещество, най-вероятно предназначено за мен. Изведнъж ме напуши смях. Понякога страхът оказва такова въздействие върху нервите. Затворих очи и вдишах. Дълбоко. Съсредоточих се. Смехът изчезна, надигна се гняв. Мамка му, направо не е за вярване. Или напротив? Какво странно има в това агресивен психопат като Клас Граф да използва отрова, за да очисти съпруга на любовницата си? Започнах ожесточено да ритам гумата на волвото. Един, два, три пъти. Върхът на обувката ми марка „Джон Лоб“ посивя.
Но как е успял Клас Граф да влезе в колата ми? Какво, по дяволите…
Вратата на гаража се отвори и вътре влезе отговорът на моя въпрос.
Дванайсета глава
Наташа
Застанала на вратата, Диана се взираше в мен. Явно се бе облякла набързо, защото косата ѝ стърчеше на всички страни. Гласът ѝ звучеше като едва доловим шепот:
— Какво става, скъпи?
Аз я гледах и изпитвах неистово желание да я попитам същото, а разбитото ми сърце се разпадаше на все по-малки парчета.