Чу се как някой отваря врата.
После се приближиха тежки стъпки, от които земята потрепери. Краката му потропваха. После настъпи тишина. Последваха леки, прокрадващи се стъпки. Кучето. Капакът на клозета се вдигна. Знаех, че в момента Граф се взира в мен, във вътрешностите ми. Пред него се откриваше гледка към отвора на ролка от тоалетна хартия, водеща направо в трахеята ми. Дишах съвсем повърхностно. Картонената ролка, вече навлажнена, омекваше. Съвсем скоро щеше да се нагърчи, да започне да пропуска водата и да се свие.
Чу се тупване. Какво става, запитах се аз.
Следващият звук нямаше как да се сбърка: внезапна експлозия, която премина в жаловито съскане на червата и после заглъхна. Край на изпълнението сложи стон на облекчение.
Мамка му, помислих си.
Предположението ми се потвърди. Само след няколко секунди чух плясък и усетих как нещо тупна върху обърнатото ми нагоре лице. За миг смъртта ми се стори доста приемлива алтернатива. Но не за дълго. Колкото и парадоксално да звучи, макар да бях отчаян от живота си като никога дотогава, изпитвах по-силно желание за живот откогато и да било. Последва още един, по-продължителен стон. Явно се напъваше. Молех се да не улучи отвора на ролката! Усетих пристъп на паника. Внезапно въздухът от ролката сякаш не ми достигаше. Нов плясък.
Виеше ми се свят, а бедрените ми мускули ме боляха заради заетата поза. Поизправих се малко. Лицето ми се подаде над повърхността. Примигах няколко пъти и се вгледах право в белия космат задник на Клас Граф и в открояващия се солиден — дори повече от солиден, направо внушителен — член. И понеже дори когато се бои за живота си, мъжът пак завижда на другите мъже с по-голям пенис, се сетих за Диана. Знаех, че ако Клас Граф не ме изпревари, ще го убия. Граф стана, а през дупката нахлу светлина. Нещо не беше както трябва. Какво липсваше? Затворих очи и пак приклекнах ниско. Световъртежът стана неконтролируем. Дали умирах от отравяне с метан?
Известно време цареше тишина. Нима всичко свърши? Внезапно, докато си поемах дъх, усетих, че през носа ми не влиза нищо. Нещо бе блокирало притока на въздух в ролката. Първичните ми инстинкти надделяха, размахах ръце. Трябваше да си подам главата навън! Лицето ми проби повърхността и чух глух тропот. Примигах няколко пъти. Тъмнина. Чух тежки стъпки, скърцане на панти, стъпки на куче и отново скърцане. Изплюх ролката и разбрах какво се е случило. Нещо бяло бе полепнало по отвора: тоалетната хартия, с която се бе избърсал Граф.
Излязох от резервоара и се вторачих през процепите на дъските точно навреме, за да видя как Граф изпрати кучето в гората, а самият той влезе във вилата. Кучето се насочи към планината. Проследих го с очи, докато се изгуби сред дърветата. Неволно от гърдите ми се изтръгна стон, вероятно защото в мен за миг се събуди успокоение от преминалата опасност и надежда за спасение. Да не си посмял, скастрих се наум. Не се надявай. Не ставай чувствителен. Недей да влагаш емоции. Действай аналитично. Хайде, Браун. Разсъждавай. Прости числа. Поглед над шахматната дъска. Добре. Как ме бе намерил Граф? Откъде, по дяволите, бе разбрал местонахождението ми? Диана не е чувала за тази вила. С кого е разговарял? Никакъв отговор. Какво ми остава? Трябва да се махна оттук. Обстоятелствата донякъде работеха в моя полза: започна да се смрачава, а новият ми костюм от мръсотия, покриващ цялото ми тяло, щеше да замаскира миризмата ми. Имах обаче главоболие, а и замайването ми се влошаваше с всяка секунда. Не можех да чакам да се стъмни съвсем. Плъзнах се по външната част на резервоара и се озовах върху наклона зад клозета. Приклекнах и реших да поема към гората. Оттам можех да сляза до хамбара и да офейкам с колата. Защото ключовете за колата са в джоба на панталоните ми, нали? Опипах джобовете си. В левия имах само банкноти, кредитната карта на Уве, моите ключове и ключовете за къщата на Уве. В десния… Въздъхнах с облекчение, когато пръстите ми напипаха ключовете за колата под мобилния телефон.