Мобилният телефон.
Ама разбира се.
Наземните телекомуникационни станции засичат сигналите на мобилните телефони. Могат да определят местоположението им само най-общо, а не да го локализират с точност, но станциите на „Теленур“ са засекли телефона ми в околността, а тук няма много възможности: къщата на Синдре О е единствената в радиус от няколко километра. За да се сдобие с тази информация, Граф явно е използвал връзките си в телекомуникационната компания. Вече нищо не ме учудваше. Всичко започна да ми се изяснява. Поведението на Фелзенбринк, който звучеше като човек, очакващ моето обаждане, сложи край на съмненията ми. Всичко това не е просто любовен триъгълник между мен, жена ми и разгонен холандец. Ако се окажех прав, значи съм загазил много по-сериозно, отколкото можех да си представя.
Четиринайсета глава
„Масей Фъргюсън“
Предпазливо подадох глава и погледнах към вилата. Нямаше как да разбера какво става зад тъмните стъкла на прозорците. Граф не беше запалил осветлението. Е, така или иначе не можех да остана тук. Изчаках вятърът да разлюлее листата на дърветата и хукнах. След седем секунди стигнах до гората и се скрих зад дърветата. Седемте секунди обаче ме изтощиха. Дробовете ме боляха, главата ми пулсираше, виеше ми се свят като при първото ми и единствено посещение в увеселителен парк. Баща ми ме заведе там по случай деветия ми рожден ден и той и аз се оказахме сами, като изключим тримата полупияни тийнейджъри, които пиеха кока-кола и нещо прозрачно. На отчайващо неправилния си норвежки татко се спазари да му направят отстъпка от цената на билета за единствената отворена атракция: адска машина, чийто смисъл явно бе да те мята напред-назад, докато повърнеш захарния памук и родителите ти решат да те утешат с пуканки и лимонада. Първоначално отказах да си рискувам живота на тази паянтова машина, но татко настоя и дори ми помогна да затегнем ремъците, които евентуално щяха да ме спасят. И сега, четвърт век по-късно, се озовах в същия мръсен сюрреалистичен увеселителен парк, където вонеше на урина и на шарлатанство, а на мен ми се повдигаше от страх през цялото време.
Наблизо чух гърголене на поток. Извадих мобилния си телефон и го хвърлих в потока. Намери ме сега, шибан индианец от бетонната джунгла. После хукнах по меката горска пътека към къщата на Синдре О. Мракът вече отдавна се спускаше между дърветата, но поради липса на високи храсталаци лесно напредвах. Само след няколко минути зърнах лампите пред къщата. Изтичах малко по-надолу, към задната страна на хамбара. Имах доста причини да очаквам О да ми поиска обяснение, ако ме види в това състояние, а следващата му стъпка вероятно ще бъде да се обади на местния шериф. Промъкнах се до вратата на хамбара и вдигнах резето. Влязох. Главата. Дробовете. Примигах в мрака, едва успях да различа очертанията на колата и на трактора. Какво всъщност ми причини този метан? Нима ще ослепея? Метан. Метанол. Имаше нещо.
Зад гърба си долових пъхтене и едва доловим шум от кучешки лапи. После тишина. Досетих се какво ме дебне, но дори не успях да се обърна. То скочи. Всичко замря, дори сърцето ми престана да бие. Паднах по очи. Не знам дали нийтърски териер би успял да скочи върху средновисок баскетболист и да захапе тила му, но — вероятно вече съм споменал — нямам нищо общо с баскетболистите. Докато падах, в мозъка ми се разрази болка. Ноктите дращеха гърба ми. Чух звука от плът, поддала се на зъбите на звяра; пращене на кости. На моите кости. Опитах се да сграбча животното, но ръцете ми не се подчиниха. Сякаш челюстите, стиснали врата ми, блокираха сигналите на мозъка ми и тялото ми не приемаше заповедите му. Проснат по корем, дори не успях да изплюя дървените стърготини, които влязоха в устата ми. Заради натиска върху сънната артерия до мозъка не стигаше кислород. Зрителното ми поле се стесни. Очаквах съвсем скоро да изгубя съзнание. Значи така ще умра, мина ми през ума — между челюстите на противно, дебело и безформено псе. Тази мисъл ми се стори, меко казано, съкрушителна. Направо да побеснееш. В главата ми бушуваше огън, леденостудена жега плъзна по цялото ми тяло, чак до върховете на пръстите ми. Усетих сатанинско тържество и внезапна вибрираща сила — едновременно живителна и предвещаваща смърт. Изправих се, а кучето увисна на гърба ми като живо наметало. Олюлявайки се, размахах ръце, но не успях да го хвана. Знаех, че този прилив на енергия представлява сетният отчаян опит на тялото, последният му шанс, преди кучето да ме изпрати в небитието. Зрителното ми поле заприлича на началото на филм за Джеймс Бонд. Във въведението — или в заключението, в моя случай — двете страни на екрана са черни. Само през малка кръгла дупка се вижда как мъж в смокинг те взема на прицел с пистолета си. Сега през тази дупка видях син трактор „Масей Фъргюсън“. До мозъка ми достигна една последна мисъл: мразя псетата.