Обърнах се с гръб към трактора, отпуснах се на пети, та тежестта на кучето да се премести върху тях, и се наведох рязко назад. Паднах. Поеха ни острите зъби на дисковата брана. Съдейки по звука от разпорена кучешка кожа, разбрах, че няма да напусна този свят сам. Зрителното ми поле се стесни още повече и всичко потъна в мрак.
Вероятно известно време съм бил в безсъзнание.
Когато се съвзех, лежах на пода и гледах право в зейнала кучешка паст. Тялото на животното се люлееше във въздуха, свито в ембрионална поза. В гърба му бяха забити два метални зъба. Изправих се на крака. Помещението се завъртя пред очите ми, олюлях се няколко пъти, преди да успея да се задържа. Опипах тила си и по ръката ми полепна кръв, потекла от мястото, където зъбите на кучето бяха пробили кожата ми. И сякаш ме обзе лудост, защото вместо да се кача в колата, се вторачих захласнат в кучето; Чувствах се като творец, автор на шедьовър. Калидонско куче на шиш. Наистина прекрасно. Особено като се има предвид, че стоеше с отворена уста дори в смъртта си. Вероятно челюстите му се бяха вцепенили заради шока, или просто тази порода кучета умират така. Все едно! Любувах се на изражението му — хем гневно, хем удивено. Освен дето бе живяло твърде кратко, бе принудено да понесе и унижението на позорната смърт. Искаше ми се да го заплюя, но устата ми беше пресъхнала.
Извадих ключовете за колата от джоба си и с несигурни крачки се приближих до мерцедеса на Уве. Отключих вратата и завъртях ключа. Никаква реакция. Опитах отново и натиснах газта. И колата беше мъртва.
Мъчех се да видя нещо през предното стъкло. Простенах, излязох и вдигнах капака на двигателя. В тъмнината едва успях да забележа стърчащите прерязани кабели. Нямам представа за какво служат. Знам само, че докато са живи, поддържат чудото, наречено задвижване на автомобил. Проклет да е този полунемец! Надявах се Клас Граф все още да се намира във вилата, очаквайки появата ми. Вероятно обаче е започнал да се пита къде е изчезнало псето му. Спокойно, Браун. И така, можех да се махна оттук само по един начин: с трактора на Синдре О. Ще се придвижвам много бавно и Граф лесно ще ме настигне. Затова трябва да намеря колата, с която е дошъл — сивият лексус сигурно се намира наблизо, по пътя — и да я обезвредя, както постъпи той с мерцедеса.
С бързи крачки се отправих към къщата на Синдре. Очаквах да се появи на стълбите. Входната врата стоеше притворена, но той не излезе. Почуках и бутнах вратата. В антрето видях карабината му, подпряна на стената до чифт кални гумени ботуши.
— О?
Виках го по име, но звучах по-скоро като че ли се моля някой да продължи да ми разказва история. Донякъде отговаряше на истината. Прекосих антрето, без да спирам да повтарям едносричното му име. Стори ми се, че мярнах движение, и се обърнах. Кръвта, останала в тялото ми, се смрази. Черното, прилично на животно чудовище спря в същата секунда и се вторачи в мен с разширени от ужас бели очи, проблясващи на черния фон на тялото му. Вдигнах дясната си ръка. То вдигна лявата. Вдигнах лявата — то вдигна дясната. Стоях пред огледало. Въздъхнах с облекчение. Засъхналата по мен мръсотия покриваше с плътен слой обувките, тялото, лицето и косата ми. Продължих нататък. Отворих вратата към всекидневната. Той седеше на люлеещ се стол с глуповата усмивка на лице. Тлъстата котка, сгушила се в скута му, ме гледаше с курвенските, бадемовидни очи на Диана. Надигна се и скочи на пода. Лапите ѝ се приземиха меко и тя пое към мен с полюшващи се хълбоци. Спря. Е, не ухаех на рози и лавандула. След кратко колебание обаче продължи да се приближава, като мъркаше гърлено и предразполагащо. Котките са много адаптивни животни. Знаят кога трябва да си намерят нов стопанин. Предишният беше мъртъв. Усмивката на Синдре О всъщност се дължеше на кървавото продължение на ъглите на устата му. От разпорената му буза се подаваше синьо-черен език. Виждаха се венците и зъбите на долната челюст. Сърдитият селянин ми напомняше на добрия стар Пак Ман, но причината за смъртта му не се криеше в неестествено широката му усмивка. Две кървави резки на врата му във формата на буквата Х издаваха, че е бил удушен в гръб с гарота — тънко найлоново въже или стоманена тел. Издишах шумно през носа, докато мозъкът ми правеше бърза възстановка на събитията, без дори да съм я искал: Клас Граф минава покрай къщата, забелязва следите от автомобилни гуми, които завиват в калния двор; вероятно паркира лексуса малко по-нататък, връща се, наднича в хамбара и се уверява, че колата ми е там; Синдре О стои на стълбите, гледа го недоверчиво и лукаво; изхрачва се и отговаря уклончиво на въпросите на Граф къде се намирам аз. Дали Граф му предлага пари? Дали влизат вътре? При всички случаи О е нащрек, защото когато Клас Граф мята гаротата над главата му, О явно успява да отклони куката надолу и гаротата не стига врата му. Сбиват се и връвта се впива в челюстта на селянина, Граф я дръпва и разпаря бузите на О. Понеже е силен, Граф накрая все пак съумява да омотае смъртоносните върви около шията на обречения старец. Тихо убийство с безсловесен свидетел. Но защо Граф не го е застрелял с пистолет? Би било по-просто. Най-близките съседи се намират на няколко километра, няма опасност да чуят изстрела. Вероятно, за да не ме предупреди за идването си. Изведнъж ме осенява най-логичното обяснение: Граф не е разполагал с огнестрелно оръжие. Изругах. Вече разполага. Защото лично му осигурих пистолета „Глок“, който оставих върху кухненския плот във вилата. Дали е възможно да има по-голям идиот от мен?