Вратата се отвори, шумът от коридора нахлу в болничната стая и към мен се насочи мъж в бяла престилка — започна да разглежда картона ми.
— Ухапване от куче? — попита той, вдигна глава и ми се усмихна.
Познах го веднага. Вратата зад гърба му се затвори и останахме сами.
— Съжалявам, но просто нямах търпение да чакам повече — прошепна Клас Граф.
Бялата престилка му отива. Един Господ знае как се е сдобил с нея. Един Господ знае и как ме е намерил. Нали уж пуснах телефона си в потока. Обаче и Господ, и аз знаем какво предстои. И сякаш за да не остави и капка съмнение, Граф бръкна в джоба си и извади пистолет. Моят пистолет. Или по-точно: пистолетът на Уве. Ако трябва да съм още по-прецизен: „Глок“ 17 с деветмилиметрови оловни куршуми, които при удар в тъкан се деформират и пръсват, а компактното олово завлича безформена маса плът, мускули, кости и мозък, която на свой ред — след като премине през тялото ти — се лепва върху стената зад теб и се получава гледка, доста приличаща на картина от Барнаби Фърнъс. Дулото на пистолета сочеше към мен. Чувал съм, че в такива критични ситуации устата ти пресъхва. Уверих се лично.
— Надявам се, нямаш нищо против да използвам твоя пистолет, Роджър. Моя не го взех в Норвегия. В днешно време не позволяват да внасяш оръжие на борда на самолета. А и откъде да предположа, че ще се стигне… — той разпери красноречиво ръце — … дотук. Освен това с твоя пистолет няма опасност да стигнат до мен при разследването, нали, Роджър?
Мълчах.
— Нали? — повтори той.
— Защо… — подхванах с пресъхнало гърло, а гласът ми звучеше дрезгаво като пустинен вятър.
Клас Граф очакваше продължението с неподправено любопитство.
— Защо правиш всичко това? — прошепнах. — Само заради една жена, която познаваш от съвсем скоро?
— Диана ли имаш предвид? — смръщи вежди той. — Значи си разбрал, че с нея…
— Да — прекъснах го, за да си спестя продължението.
— Идиот ли си, Роджър? — изсмя се той. — Нали не си въобразяваш, че тук става дума за нас тримата?
Не му отговорих. Вече бях прозрял как стоят нещата, разбира се. Не се касаеше за тривиални неща като живот, чувства и любими хора.
— Диана е само средство, Роджър. Наложи се да я използвам, за да се добера до теб, защото отначало ти не се хвана на въдицата.
— Да се добереш до мен?
— До теб, да. Планираме го от четири месеца, откакто научихме, че „Патфайндър“ си търсят нов административен директор.
— Кои сте вие?
— Познай.
— „ХОТЕ“.
— И новите ни американски собственици. През пролетта, когато дойдоха при нас, бяхме — как да се изразя — малко закъсали финансово. Наложи се да приемем няколко условия, за да се осъществи спасителната акция на компанията ни, замаскирана като покупка. Едно от тези условия е да им осигурим „Патфайндър“.
— Да им осигурите „Патфайндър“? И как например?
— И двамата с теб отлично знаем кой управлява реално една компания: административният директор. Акционерите и бордът на директорите вземат решения само проформа. В крайна сметка именно от административния директор зависи на кого ще бъде продадена компанията. Докато работех в „ХОТЕ“, съвсем целенасочено подавах на борда само трохи от информацията, с която разполагах, и така им създавах усещане за несигурност. Те винаги се осланяха на моите решения. Впрочем това беше най-доброто за тях. Искам да кажа, че всеки що-годе компетентен мениджър, който се ползва с доверието на борда на директорите, би могъл да изманипулира шепа дезинформирани собственици и да ги убеди колко необходимо е да следват съветите му.
— Преувеличаваш.
— Мислиш ли? Доколкото ми е известно, и ти си изкарваш хляба именно като баламосваш така наречените директори на фирми.
Беше прав, разбира се. Подозренията, които ме нападнаха, след като Фелзенбринк от „ХОТЕ“ безрезервно препоръча Граф за шеф на най-върлия им конкурент, се потвърдиха.
— Значи „ХОТЕ“ иска да… — подхванах аз.
— Да, „ХОТЕ“ иска да глътне „Патфайндър“.
— Такова условие ли ви поставиха американците, преди да ви избавят от финансовото затруднение?
— Парите, които ние, собствениците на „ХОТЕ“ получихме, са замразени в сметките, докато не изпълним обещанието си да купим „Патфайндър“. Нищо от казаното дотук не е на хартия, разбира се.
Кимнах.
— Значи цялата тази история, че си подал оставка в знак на протест срещу новите собственици на „ХОТЕ“, е само инсценировка с цел да се представиш убедително като най-подходящия кандидат за шефското място в „Патфайндър“?