— Защото е искала да ти повярва.
— Естрогенът заслепява, Роджър.
Не знаех какво повече да кажа. Защо, по дяволите, не влиза никой?
— Намерих табелка с надпис „Моля, не влизайте“ в гардероба, откъдето взех лекарската престилка — обясни Граф, все едно прочел мислите ми. — Май слагат такива табелки на вратите, когато пациентите използват подлога.
Дулото вече сочеше към мен и видях как пръстът му обхвана здраво спусъка. Граф не вдигна пистолета. Явно възнамеряваше да стреля от височината на таза си, както правеше Джеймс Кагни с невероятна точност в гангстерските филми от 40-те и 50-те години. За жалост, нещо ми подсказваше, че и Клас Граф притежава неговата точност на прицела.
— Табелката ми се стори подходяща и за нашия случай — поясни Клас Граф и присви леко очи, сигурно в очакване на изстрела. — Смъртта все пак е нещо много лично, не мислиш ли?
Затворих очи. През цялото време съм бил прав: намирах се на небето.
— Извинете, докторе! — отекна нечий глас в стаята.
Отворих очи. Зад Граф се появиха трима мъже, а вратата всеки миг щеше да се затвори зад тях.
— Идваме от полицията — обясни гласът на мъж в цивилно облекло. — Касае се за убийство и за жалост сме принудени да пренебрегнем надписа на вратата.
Забелязах, че моят ангел спасител действително прилича на Джеймс Кагни. Вероятно заради сивото палто или заради лекарството, което ми бяха дали. Двамата му колеги, облечени в черни полицейски униформи с шахматни рефлексни ленти (които впрочем ми напомняха на детски шушлякови гащеризони), ми се струваха също нереални — приличаха си, все едно са две капки вода: тлъсти като шопари, високи като камбанарии.
Граф застина на място и се вторачи разгневен в мен, без да се обръща. Пистолетът, скрит от погледите на полицаите, все още сочеше към мен.
— Дано не ви попречим с това дребно убийство, докторе — продължи цивилният, без да крие раздразнението си от факта, че облеченият в бяла престилка мъж напълно го игнорира.
— Не се притеснявайте — отвърна Граф, все още с гръб към тях. — С пациента тъкмо привършваме.
Загърна се с престилката, затъквайки пистолета в колана си.
— Аз… аз… — смотолевих, а Граф ме прекъсна:
— Не се вълнувайте прекалено. Ще информираме съпругата ви Диана за състоянието ви. Оставете това на нас. Нали?
Примигах няколко пъти. Граф се наведе над леглото и ме потупа по коляното над завивката.
— Ще ѝ съобщим новините много внимателно, нали?
Кимнах мълчаливо. Сигурно получавам халюцинации от лекарствата, помислих си, не може да е истина.
Граф се изправи и се усмихна:
— Диана е напълно права. Имате разкошна коса.
Обърна се, наведе глава над картона ми и на излизане от стаята тихо каза на полицаите:
— Ваш е до второ нареждане.
Вратата зад него се затвори. Джеймс Кагни се приближи:
— Казвам се Сюндед.
Кимнах. Превръзката се впи в кожата на врата ми.
— Идвате тъкмо навреме, Сюндад.
— С „дед“ накрая, нали разбрахте? Сюндед — повтори сериозно той. — Работя като следовател в отдел „Убийства“. КРИПОС ме изпратиха тук. КРИПОС е…
— Знам какво е КРИПОС — прекъснах го аз.
— Чудесно. Това са Ендриде и Ескил Монсен от полицейския участък в Елверюм.
Огледах ги с възхищение: близнаци, огромни като моржове, облечени в еднакви униформи и с еднакво оформени мустаци. Сториха ми се много внушителни, като се има предвид какви мизерни пари получават блюстителите на реда.
— Първо ще ви обясня какви права имате — подхвана Сюндед.
— Почакайте! — извиках. — Какво означава това?
Сюндед се усмихна изморено.
— Означава, че сте арестуван, господин Шикерюд.
— Ш… — прехапах си езика.
Сюндед размаха нещо като кредитна карта. Синя кредитна карта. Картата на Уве. От моя джоб. Сюндед повдигна въпросително вежда.
— Шибана работа — казах. — За какво съм арестуван?
— За убийството на Синдре О.
Вторачих се в Сюндед, докато с простички думи — а не с прословутата фраза от американските филми, звучаща като „Отче наш“ — той ми обясни, че имам право на адвокат и да запазя мълчание. Освен това главният лекар им позволил да ме отведат веднага щом се събудя. Все пак имах само няколко шева на врата.
— Няма проблеми — прекъснах го, преди да е довършил. — С удоволствие ще дойда с вас.
Шестнайсета глава
Кола нула едно
Болницата се намираше в селска местност из околностите на Елверюм. С облекчение наблюдавах как белите сгради с вид на дюшеци се изгубиха зад гърба ми. Почувствах се спокоен, защото не забелязах сребристо-сивия лексус на Граф.