— Разбирам. Явно затова роднините на починалите ме помолиха за помощ. Аз живея в Осло.
Жената не отговори. Представих си как върти очи с досада и барабани по масата с дългите си изрядно лакирани нокти. Не беше изключено и да греша, разбира се. Да работиш като ловец на глави не означава непременно, че познаваш отлично човешката природа и умееш да съпреживяваш емоциите на другите. Ако се стремиш към върховете в бранша, това по-скоро би ти попречило да се издигнеш.
— Бихте ли предали на човека, който отговаря за телата, че пътувам към института? — попитах. — Името ми е Рюнар Братли.
Долових колебанието ѝ. Това задължение не влиза в длъжностната ѝ характеристика. В обществените служби длъжностните характеристики се съставят само формално, вярвайте ми, непрекъснато чета такива глупости.
— Искам само да помогна на близките им и затова държа някой да ме посрещне и да приключим възможно най-бързо — поясних.
— Ще видя какво мога да направя за вас — отвърна тя.
Затворих и набрах втория номер. Отговори ми на петото прозвъняване.
— Да? — обади се нетърпелив, раздразнен мъжки глас.
Опитах се да разбера по шумовете зад него къде се намира: в моята къща или в апартамента си.
— Бау — казах и затворих.
Така предупредих Клас Граф. Нямах представа какво ще предприеме, но бях сигурен, че ще включи устройството си и ще провери къде е призракът. Застанаха на прага на спалнята. В полумрака видях очертанията на тялото ѝ, завито в чаршаф. Успях да устоя на внезапния импулс да се съблека, да се мушна под чаршафите и да се сгуша до нея. Изпитах странното усещане, че всичко случило се не беше свързано с Диана, а с мен. Тихо затворих вратата на спалнята и излязох. Както и на идване, по стълбището не срещнах нито един съсед, когото да поздравя с „добро утро“ или „добър вечер“. И на улицата никой не отговори на вежливото ми кимване, никой не ме погледна, никой не показа, че забелязва моето съществуване. Осъзнах как всъщност се чувствам: все едно ме няма.
Време беше да се появя отново.
Държавната болница се намира на един от многочислените хълмове в Осло, извисяващ се над града. Преди да я построят, на мястото имаше дом за душевноболни. После промениха названието в „здравно заведение за луди“. След това го нарекоха „приют“, а накрая „психиатрична клиника“. Все пак хората осъзнаха, че независимо как ще го именуват, все ще означава лудница, най-общо казано. Лично аз не одобрявам тази игра на думи, но е възможно, разбира се, според факторите, решаващи как да се наричат такива болници, хората по принцип да представляват пасмина идиоти, изтъкани от предразсъдъци, а това да налага да бъдат заблуждавани непрекъснато. Не е изключено да са прави, ала с облекчение чух как жената зад стъкленото гише каза:
— За да идентифицирате труповете, ще трябва да слезете в моргата, Братли.
Очевидно няма проблем да наречеш някого „труп в моргата“. Никой не подчертава колко възмутително е да използваш названието „труп“, защото мъртвецът притежава и други качества освен смъртта. Никой не протестира, задето определението „труп“ принизява човека до парче месо, чието сърцето е спряло да бие; и какво от това? Или вероятно причината никой да не протестира се дължи на факта, че труповете не могат да си извоюват малцинствен статус — нали винаги ще бъдат мнозинство.
— Слезте по онези стълби — посочи тя. — Ще се обадя да предупредя за идването ви.
Послушах я. Стъпките ми отекнаха между белите празни стени. Не се чуваше нищо друго. В дъното на тесния бял коридор на долния етаж стоеше мъж в зелената униформа на болничния персонал. Само единият му крак се намираше пред отворената врата. Заприлича ми на хирург, но прекалено небрежната му стойка и мустакът ми подсказаха, че е доста по-долу в йерархията.
— Братли? — извика въпросително той.
Силният му глас сякаш съзнателно оскверни покоя на спящите мъртъвци. Ехото се разнесе из целия коридор.
— Да — отвърнах и забързах към него, за да не последва втори вик.
Той ме пусна да вляза преди него в нещо като дрешник. Приближи се до един шкаф и го отвори.
— От КРИПОС се обадиха да ми съобщят, че ще дойдете да вземете вещите на братята Монсен — продължи той с мощния си глас.
Кимнах. Сърцето ми биеше по-силно, отколкото се надявах, но не и толкова силно, колкото се опасявах. Все пак се намирах в доста критична фаза от плана, защото именно тук беше уязвимото му място.
— Какъв им се падате?
— Трети братовчед — непринудено обясних аз. — Опечалените ме помолиха да взема дрехите на покойниците. Само дрехите, без ценностите.