Предварително се бях спрял на думата „опечалените“. Вероятно звучеше твърде претенциозно, но понеже не знаех дали близнаците Монсен са семейни и дали родителите им са живи, се налагаше да боравя предпазливо с определенията, за да покрия всички възможности.
— Защо госпожа Монсен не ги вземе? — попита ме портиерът. — Нали ще дойде в дванайсет.
Преглътнах.
— Няма да понесе кървавата гледка.
— Я вие ще я понесете, така ли? — ухили се той.
— Да — кратко отвърнах аз и искрено се надявах да не последват още въпроси.
Портиерът вдигна рамене и ми подаде лист, закрепен върху подложка за писане.
— Подпишете се, че сте получили вещите им.
Надрасках едно „Р“ и след него направих вълнообразна линия, после едно „Б“ и завърших подписа със завъртулка. Портиерът огледа замислено документа.
— Ще ми покажете ли лична карта, Братли?
Точно от това се опасявах. Планът ми се пропука. Потупах джобовете на панталоните и се усмихнах със съжаление:
— Оставил съм портфейла си в колата долу на паркинга.
— Искате да кажете: горе на паркинга?
— Не, паркирах до Изследователския институт.
— Чак там ли?
Забелязах с какво недоверие ме изгледа. Предварително бях обмислил и такова развитие на нещата, разбира се. Бях планирал, ако служителят настоява да донеса документ за самоличност, да се махна и да не се върна. Не беше фатално, но нямаше да постигна целта си. Изчаках. Още първите две думи ми дадоха да разбера, че решението му няма да бъде в моя полза:
— Съжалявам, Братли. Длъжен съм да играя на сигурно. Не се засягайте, просто в случаите на убийства при нас пристигат какви ли не странни индивиди с изключително нетрадиционни приумици.
Престорих се на смаян.
— Да не искате да кажете, че непознати хора идват да вземат дрехите на убитите?
— Няма да повярвате, ако ви разкажа какви случаи сме имали. От думите ви излиза, че не сте виждали близнаците Монсен, а само сте прочели за тях във вестника. Съжалявам, но нещата стоят така.
— Добре, връщам се след минута — тръгнах към вратата.
Спрях, хрумна ми нещо и реших да изиграя и последната си карта. По-точно: кредитната карта.
— Докато не съм забравил, искам да ви дам нещо — бръкнах в задния си джоб. — При последната ни среща Ендриде ми остави кредитната си карта. Моля ви да я предадете на майка му…
Портиерът я пое и погледна името и снимката на брадатия млад мъж. Без да бързам, излязох и чух гласа му зад гърба си:
— И това върши работа, Братли. Вземете вещите им.
Обърнах се с облекчение. Извадих найлоновия плик от джоба на панталоните си и напъхах вътре дрехите на двамата братя.
— Взехте ли всичко?
Опипах задните джобове на униформените панталони на Ендриде. Още беше там — плика с подстриганата ми коса. Кимнах.
Наложих си да се овладея, за да не хукна навън с всички сили. Възкръснах от мъртвите, появих се отново на този свят и усещането ме изпълни с необикновено вътрешно въодушевление. Колелетата пак се въртяха, сърцето ми биеше, а кръвта и съдбата ми поеха по обичайния си кръговрат. Изкачих стълбите на няколко скока, подминах жената зад стъкленото гише с леки стъпки и тъкмо се канех да натисна дръжката на вратата, когато чух познат глас зад гърба си:
— Почакайте, мистър!
Разбира се. Беше твърде лесно, за да е истина.
Бавно се обърнах. Към мен се приближи познат мъж. Показа ми служебната си карта. Тайното увлечение на Диана. През ума ми мина еретичната мисъл: с мен е свършено.
— КРИПОС — представи се мъжът с плътен глас на капитан на самолет. Радио в гръмотевична буря, чийто сигнал прекъсва. — Може ли да погово’им, мистър? — Като пишеща машина с износен клавиш.
Шири се мнението, че обикновено си представяме хората от филмите и от телевизията като по-едри, отколкото са в действителност. В случая с Бреде Спере стана точно обратното. Той се оказа още по-висок, отколкото си го представях. Насилих се да не помръдна, докато се приближаваше към мен. Извисяваше се като кула. И високо горе, изпод русия му хлапашки бретон, подстриган и обуздан, та да изглежда допустимо див, две стоманеносиви очи се вторачиха в мен. Един от слуховете за Бреде Спере гласеше, че е имал връзка с нашумял и много мъжествен норвежки политик. В днешно време мълвата, определяща те като обратен, е категоричното доказателство, че си известен: емблемата за принадлежността ти към елита, така да се каже. Един младеж — модел от модната агенция на барон фон Булдог, беше си изпросил покана за вернисажите на Диана — ми разказа веднъж как самият той позволил на „полицейския бог“, както с благоговение се изрази, да го „содомизира“.