— Не виждам причина да не си поговорим — отвърнах със суховата усмивка и с надеждата да не издам страха от проникване в тялото ми.
— Чудесно, мистър. Току–що разбрах, че сте трети братовчед на близнаците Монсен и ги познавате добре. Ще ни помогнете ли да ги идентифицираме?
Едва преглътнах. Учтивата форма и предизвикателното обръщение „мистър“ наведнъж ми дойдоха в повече, но погледът на Спере остана неутрален. Дали прилагаше някакъв трик, за да подчертае колко цени статуса ми, или го правеше по навик, като професионален рефлекс? Чух как гласът ми заекна на въпроса „Да ги идентифицираме?“, все едно думата ми беше съвършено непозната.
— Майка им ще пристигне след няколко часа — поясни Спере. — Така ще спестим доста време. Ще ви бъ’ем много благо’арни. Процедурата трае броени секунди.
Не изпитвах никакво желание да го правя. Цялото ми тяло се съпротивляваше и мозъкът ми пищеше незабавно да откажа и да се махна оттук. Защото вече бях възкръснал и представлявах движеща се мишена на GPS-приемника на Клас Граф. Въпрос на време беше той да поднови лова. Вече усещах мириса на куче във въздуха, чувствах пристъпа на приближаваща се паника. Ала друга част от мозъка, онази на новия ми глас, ми нашепваше, че не бива да отказвам. Всичко ще трае някакви си секунди.
— Разбира се — отвърнах и едва не се усмихнах.
Сетих се, че усмивката ми би се разтълкувала като неуместна реакция при положение че ми предстои да идентифицирам труповете на двама мои роднини.
Върнахме се по пътя, по който дойдох.
Портиерът ми кимна с усмивка, когато минахме през дрешника.
— Предупреждавам ви, че покойниците са обезобразени — отбеляза Спере и отвори тежка метална врата.
Влязохме в моргата. Потръпнах. Всички тук ми напомняше на вътрешността на хладилник: бели стени, таван и под, няколко градуса над нулата и месо с изтекъл срок на годност.
Четирите трупа стояха наредени върху метални кушетки. Краката им се подаваха изпод бели чаршафи и установих, че сцените във филмите отговарят на действителността: на големите пръсти на краката им висяха окачени метални табелки.
— Готов ли сте? — попита Спере.
Отмахна два чаршафа бързо и елегантно като фокусник.
— Пътните злополуки са най-тежките случаи — продължи той и се олюля на пети. — Трудно се идентифицират, както виждате — внезапно ми се стори, че Спере говори необичайно бавно. — В колата са се возили петима души, но намерихме само четири тела. Вероятно петият е паднал в реката и течението го е отнесло.
Гледах го втренчено, преглъщах едва-едва и дишах тежко през носа. Всичко това беше само поза, разбира се, защото дори без дрехи близнаците Монсен изглеждаха по-добре отколкото в останките от колата. Освен това вътре не миришеше на нищо: нито на изпражнения или на газове, нито на кръв, нито на бензин, нито на човешки вътрешности. Хрумна ми, че хората придават прекалено голямо значение на зрителните възприятия, а всъщност звукът и мирисът тероризират сетивата много по-ефективно: например шумът от главата на мъртва жена, току-що пронизана в окото, която тупва върху пода.
— Това са близнаците Монсен — прошепнах.
— Да, това и ние го установихме. Въпросът е…
Спере направи продължителна — наистина много дълга — пауза с цел да подсили ефекта от думите си. Боже мой.
— Кой е Ендриде и кой — Ескил?
Въпреки студа в моргата дрехите ми лепнеха от пот. Дали Спере говореше умишлено толкова бавно? Да не би да прилага нов, непознат ми, метод на разпит, запитах се аз.
Погледът ми се плъзна над голите тела и обходи белезите, оставени от самия мен. Раните, прорязващи корема, още зееха, а по ръбовете им личаха черни кървави корички.
— Това е Ендриде — посочих решително аз. — Другият е Ескил.
— Хм — доволно изсумтя Спере и започна да пише. — Сигурно сте ги познавали отлично. Дори колегите им не успяха да ги различат.
— С близнаците бяхме много близки — кимнах с опечален вид. — Особено в последно време. Може ли да си тръгвам?
— Разбира се — отвърна Спере, но продължи да пише по начин, който изобщо не ме предразполагаше да напусна моргата.
Погледнах часовника зад главата му.
— Еднояйчни близнаци — Спере пишеше ли, пишеше. — Каква ирония, не мислите ли?
Какво, по дяволите, пише? Едното име е Ендриде, друго — Ескил, какво толкова има за писане?
Не биваше да го питам, но не се сдържах:
— Къде видяхте ирония?
Спере вдигна очи и престана да пише.