— Ами заченати са в една и съща секунда в една и съща яйцеклетка и са починали в една и съща секунда в една и съща кола.
— Тук няма ирония.
— Така ли?
— Или поне аз не виждам такава.
— Мм. Май сте прав. Имах предвид не ирония, а парадокс.
Кръвта ми кипна.
— И парадокс не е.
— Добре, но все пак е странно. Сякаш всичко е подчинено на космическа логика, нали?
Изгубих самоконтрол, стиснах плика, а кокалчетата на пръстите ми побеляха.
— Няма нито ирония, нито пародия, нито космическа логика — гласът ми трепереше и повиших тон. — Просто случайна симетрия на живота и смъртта, която дори не може да се нарече напълно случайна, понеже и братята Монсен като повечето еднояйчни близнаци са прекарвали много време в непосредствена близост един до друг. Светкавицата се е стоварила върху тях, докато са били заедно. Не търсете нищо повече.
Последните думи ги изкрещях.
Спере ме погледна умислено. Стоеше с палец и показалец от двете страни на устата си. Разтърка си брадичката. Познавах този поглед. Спере беше един от малцината. Притежаваше поглед на разпитващ, поглед, който умее да разобличава лъжата.
— Братли, какво ви измъчва?
— Съжалявам — усмихнах се унило и тутакси осъзнах, че се налага да призная някаква истина, защото ме гледаше жив детектор на лъжата. — Снощи се скарахме с жена ми, а днес се случи това нещастие. Не съм на себе си. Извинете ме. Ще си тръгвам.
Обърнах се и се отправих към вратата. Спере каза нещо, вероятно поздрав за довиждане, но не чух какво заради трясъка на металната врата зад гърба ми. Басовото ѝ дрънчене отекна в коридора.
Двайсет и първа глава
Покана
От спирката пред Държавната болница се качих на трамвай и платих на кондуктора в брой с пояснението, че пътувам до центъра. Той се усмихна малко пренебрежително, докато ми връщаше рестото: явно цената на билета е една и съща, независимо след колко спирки ще сляза. Аз, разбира се, и преди съм се возил на трамвай, като малък, но не помнех добре какъв е редът. Слизай от задната врата, дръж си билета в ръката, за да го покажеш на контрольора, натисни копчето за „стоп“ по-рано, а не в последния момент, не разсейвай водача. Много неща се бяха променили. Шумът от релсите вече не е толкова оглушителен за сметка на рекламните пана по прозорците, обърнати с лицата навън. Пътниците по седалките обаче изглеждаха вглъбени във вътрешния си свят. В центъра слязох от трамвая и се качих на автобус, който ме понесе към североизточната част на града. Обясниха ми, че имам право да пътувам с билета от трамвая. Прекрасно. Платих съвсем нищожна цена, за да се придвижвам из града, а досега дори не бях подозирал, че това е възможно. Местоположението ми непрекъснато се променяше. Представлявах мигаща точица върху GPS-джаджата на Клас Граф. Сякаш усещах объркването му: какво, по дяволите, става, да не би да пренасят някъде трупа?
Слязох от автобуса в Орвол и поех нагоре към Тунсехаген. Можех да сляза и на по-близка спирка до апартамента на Уве, но всичко, което правех, имаше определен замисъл. В квартала цареше предобедно спокойствие. Прегърбена старица вървеше едва-едва по тротоара с чанта на лошо смазани колелца. Чуваше се как скърцат пронизително. И все пак ми се усмихна, все едно денят е хубав, светът — чудесен, а животът — прекрасен. Какво ли си мисли сега Клас Граф? Сигурно предполага, че катафалка пренася тялото на Браун до родния му дом или нещо подобно, но и се пита защо, дявол да го вземе, се движи толкова бавно, да не би да има задръстване?
Срещу мен се зададоха две натрапчиво гримирани тийнейджърки с дъвки в устата, ранички и плътно прилепнали панталони, които само притискаха бедрата им, но не решаваха проблемите им с теглото. Гледаха ме изпод вежди, без да престават да разговарят на висок глас за вълненията си. Докато се разминавахме, чух:
— … голяма несправедливост!
Вероятно бяха избягали от час и отиваха в някоя сладкарница в Орвол, а възмутилата ги несправедливост няма нищо общо с факта, че осемдесет процента от техните връстници на земята нямат пари да си позволят сладките кравайчета с крем, с които след секунди щяха да се натъпчат. Ако с Диана бяхме задържали детето, дъщеря ни — Диана нарече нероденото Ейолф, но бяха сигурен, че е момиче — някой ден, още докато учи в гимназията, щеше да ме погледне със същите натежали от туш мигли и да ми се развика колко несправедливо е да не я пускам с приятелката ѝ на Ибиса. А аз… щях да го преживея някак.
Пътят минаваше през парк с голямо езеро в средата и аз поех по една от кафявите пътечки към дърветата от другата страна. Не съкращавах разстоянието, просто исках точицата върху устройството на Граф да напусне очертанията на главните улици на картата. Труповете може и да се возят в автомобили, но не се движат из паркове. Това представляваше потвърждение на съмненията, които посях в главата на холандския ловец на глави с обаждането ми за добро утро от жилището на Лоте: Роджър Браун е възкръснал от мъртвите; той не е бил в моргата на Държавната болница, както е показвал GPS-ът, а в болнично легло в същата сграда; но нали по новините съобщиха, че всички пътници в полицейската кола са загинали?